Петя: Здравейте отново и след рекламите вие гледате специалното изборно издание на COOLt. Сега в студиото посрещаме експертите по протокол -  Милена Хлебарова, Максим Бехар, добре дошли. Имаме излъчване на живо в TikTok, защото така трябва да правим тест в изборния ден, така че зрителите да не се чудат. Да започваме оттам. Гласувахте ли? Как премина вашия вот? Бързо, бавно.

Максим: Тепърва ще гласувам. От сутринта съм по различни срещи. Тук съм с моята астронавски униформа, защото веднага след това отивам в НДК да говоря на един голям образователен форум пред ученици. От друга страна, искам да покажа, че няма мечти, които не могат да бъдат постигнати. И надявам се това да се случи и днес в изборите, всеки с своята си платформа, програма, желание.

Петя: След малко се връщаме към униформата. Госпожо Хлебарова, успяхте ли да дадете своя вот?

Милена: Да, утринта в 8 часа упражних своя вот и съм горда, че успях да го направя. Имаше наплив от хора толкова рано, които искаха да покажат какво мислят за днешния ден.

Петя: И ние показахме, че избирателната активност е осезаемо по-висока. Как оценявате кампанията от професионална пиар гледна точка?

Максим: Според мене три големи разлики или три разлики в сравнение с предишните 7 избора за изминалите 5 години. Първо, нямаше компромати. Или нямаше такива компромати, какви сме свикнали да виждаме. Някой с някой е легнал някъде, направил нещо, далавера и всичко останало.

Милена: Унгарския сценарий? Компромати?

Максим: Да, аз не искам да реферирам към Унгария, защото разликата е много голяма. Но или в предишни избори. Във България също имало силни компромати. Второ, това беше предизборната кампания на подкастите. Всички подкасти, всички възможни 4, 5, 6, 10 души, някои от тях супер известни, някои от тях си мислят, че са известни, но политиците минаха през тях и много разчитаха повече на подкастите, отколкото на телевизионни студия. Видяхме, че нямаше конкретен сблъсък. И третата разлика е, че сега има интрига. Сега си казваме, уау, чакай да видим, сега имаме нови играчи, 2-3, някои по-силни, някои по-незначителни. Да видим след 19 часа, след 20 часа, да видим дали всеки ще има своята си интрига и тя ще се случи. Но са по-интересни.

Петя: Да, да имаме търпение. Госпожо Хлебарова, в контекста на PR кампании и политически кампании, кои са най-честите грешки гафове откровени, които политиците допускат?

Милена: Вербално и невербално комуникация между вътре и вън, между това, което се излъчва и това, което е вътре в политика или в самата организация, в самата партия. За съжаление, едни и същи грешки се повтарят всеки път, не се взима корекция, или пък нарочно се повтарят, за да може да се покажат по-слаби черти на някоя формация.

Петя: Може ли да дадем пример за често допусната грешка или христоматиен гаф на политик?

Милена: Това е, че се използват изрази и отделни думи, които не са приятни. Не само не ли са приятни, но са и обиди. Като че ли това стана практика да се наричат с определени обиди хора, които са в политическото пространство и те не са от вчера, и дори самите те почват вече да ги използват като нещо, което е нормално. И за съжаление не е приятно.

Петя: Нека да покажем няколко снимки, да илюстрираме гафове. А, добре, снимки и колегите показват вашата снимка с посланика на Америка, която никой, никой още не е виждал, защото тя не е публикувана.

Максим: Това беше в петък след обед. Мартин Макдауъл, който е изпълняващ длъжността посланик, заедно със своите колеги от посолството ни приеха официално и получиха от нас, съпругата ми Венета, подарък. Това е наша снимка от космическия център на НАСА с българското знаме, което си носихме навсякъде с нас.

Петя: А какво ни трябва метафорично на нас, българите, за да се изстреляме и ние в космоса?

Максим: Само желание, нищо повече. Когато се виждаш в София и тук ти казват космически тренировки, база на НАСА, трябва да летите вътре в самата ракета, пък след това станцията, пък ходихме на Марс, бяхме на Луната и излизахме от станцията. Всички тези неща, които трябва да се направят. Когато се виждаш тук в София, си казваш, това не е възможно. Отидохме там в Хънтсвил, Алабама и последния ден аз казах на съпругата ми, основното послание, след като Макс и Вени са го направили, всеки може да го направи в България и това е точно така.

Петя: Нека да отидем към снимките, които сме подготвили с нашия екип. Мисля, че да, Джъстин Трюдо и неговите чорапи, които са емблематични, това е погазване на протокола, нали госпожо Хлебарова?

Милена: Да, но винаги имало политици, които са по някакъв начин революционери. Те не искат да бъдат еднакви с останалото, макар че формата на приемане на обществото е костюма, независимо дали е дамски или мъжки. Той излезе от чорапите, които са характерни за неговото облекло и искаше да покаже, че има собствено мнение.

Петя: Да преминем към Меган Маркъл, чорапи към чоропогащник и липсата на такъв. Една фотосесия от обявяването на годежа на двамата и всички ваши колеги по света са скандализирани, че основно правило е било погазвано да няма чоропогащник.

Милена: И гащи също. И бельо, пардон. Така пишеше по... Съжалявам малко разведряване.

Петя: Американска революция. Оставаме на американска вълна с Джо Байдън и неговия гаф пред кралицата, защото той може би често правен гаф. Това е Анна Уинтор, разбира се, след малко ще видим и Джо Байдън, който не си сваля слънчевите очила в присъствието на Елизабет Втора. И си позволява да прегръща крал Чарлз III, с когото вие имате цели две срещи.

Максим: Повече. Пет-четири, може би.

Милена: Максим да кажа дали го е прегръщал.

Максим: Петя. Не, не съм го прегръщал. Това не са гафове. Това са просто попадения на фоторепортерите. Най-големите гафове са когато си кандидат за народен представител, за министър, за президент, за каквото и да е. Обещаваш, обещаваш, обещаваш и не го изпълниш. Няма по-голям гаф от това. Когато управляваш една партия и обещаваш по време на предизборна кампания и след това излъжеш своите гласоподаватели, хората, които са ти повярвали, това е най-големия гаф в политиката. Аз си мисля, че и в живота дори.

Петя: Господин Бахар, това не е ли до морал и ценности, а не до пиар и протокол?

Максим: Да, може би и до факта, че начинът по който се организират тези избори обаче недостатъчно модерен. Даже бих казал, че е много йерархичен. Остарели са? Остарели са начините по които се представят политиците?

Петя: А използваха ли адекватно нашите политици социалните мрежи?

Максим: Не ги използваха. Използваха ги само еднопосочно. Ги използваха след едно и първа страница на работническо дело преди много години. Днес направих това и това. Днес се срещнах след и кой си. Днес си подадох ръката и една възрастна жена ми е това. И тази жена трябва да живее по-добре. Силата на социалните мрежи е в тяхната интерактивност. А нямаше сблъсък. Нямаше политици, които два часа през нощта да седнат зад компютъра и да отговарят на хората, които ги питат. В този смисъл, наистина, трябва да има много по-голямо участие на електрониката. Много по-голямо участие на технологиите в изборите. Защото обещаваш, обещаваш, обещаваш. Много пъти го давам този пример. След три месеца отиваш на работа. Искаш да си влезеш в Министерството на нещо си. И на дисплея си изписва, уважаеми господин министър, не сте изпълнили обещанието си. Вече не сте министър. Съжаляваме много. Тогава да видим кой как ще обещава. Между другото, в тази кампания обещанията бяха много малко. Бяха много предпазливи политиците.

Милена: Просто геополитическата обстановка е различна. И никой не си позволява да надхвърли нивата, които му са позволени. Тоест не излиза от рамката, в която ни е зададена.

Петя: Госпожо Хлебарова, във вашия сайт ми направи огромно впечатление. Колко секунди отнема в делова среда да харесаш или да не харесаш човека срещу себе си? До 10 секунди веднага можеш да разбереш дали приемаш човека срещу себе си или не го възприемаш.

Петя: Каква е ролята на харизмата при политици?

Милена: Харизмата е нещо, което Господ дава, а всеки, който иска да е политик, може да я разнообрази, да я разработи и да я представи на публиката така, както се изисква от времето и от нуждите.

Петя: Казвате, че ръцете са инструмент на доверието. Успяха ли политиците да овладеят този инструмент?

Милена: В някои случаи да, но в повечето... Ние не сме италианци, не го забравяйте. Ние говорим по-малко с ръцете, но жестовете са характерни и възможни, за да могат да направят почвата на сближаването по-полезна, по-плодородна.

Максим: Доста от политиците си ги държаха в джобовете. Или отзад, като старшини. Отзад по-скоро някак си мога да го възприема. Патриархалния стил. Виждам доста хора, включително и днес, с които гласуваха, излизаха с ръце в джобовете. Но това са дреболии. Много е важно. Да, харизмата е важна, аз съм съгласен. Нямаме този тип харизматични политици, каквито имат развитите демокрации, защото те си създават политици с поколения. Неговият баща е бил политик, пък неговият дядо е основал, в еди си коя партия. Но въпреки това, това което ми липсваше, помните на 10 декември, огромният протест? Тези хора, аз не ги видях по време на изборите. Аз не ги видях да дискутират. Не като кандидати, а като хора, които подкрепят или не определена политическа сила, които участват в дискусии, които дори в своите профили в социалните медии вземат позиция. И това най-много ме заболява, тъй като имаше голяма енергия, която би трябвало да бъде използвана, за да се промени България.

Петя: Финални думи.

Милена: Нямаше въобще кампания. Какво имате предвид, че нямаше кампания? Кампанията беше вяла. Нямаше нещо, което да е взривяващо. Посланията липсваха.

Петя: Много ви благодаря. Успехи на вашата лекция в НДК. Благодаря ви, че бяхме заедно.

 Цялото интервю можете да гледате тук: https://www.maximbehar.com/bg/video/437/mejdu-protokola-i-populizma-kak-premina-izbornata-kampaniya 

Водеща: Продължаваме с гостите, тъй като сте специалисти по комуникация. Как се справиха участниците на тези избори, тези, които се борят за доверието на избирателите на осмите избори за пет години?

Проф. Мавродиева: Не може да се даде една еднозначна оценка, да дори и с някакво числово измерение за всички. Някои се справиха прилично добре през налагане на персоналния бранд или представяне на себе си като лидери. Други се опитаха,  ще си позволя един такъв термин, чрез носталгичния популизъм да се ревитализират. Казано с други думи, по-разбираемо. Говорейки за предходни техни успехи, да могат да мотивират избирателите да покажат колко са били добри в собствената си професия. Било то шоу бизнес, наука, политика, бизнес, във всякакъв вид сфери. Другото, което е, социалните мрежи бяха активно използвани, за да се представят, да си привлекат избиратели, да се опитат тази ниша на микротаргетите да ги активират. Имаше хумор, имаше самоирония, стигаха дори до някакъв тип комуникация в кафенета или в виртуална среда. Един тип ирония, малко художествена самонадеяност, изкуственият интелект имаше на доста места малко аргумент срещу личността, но няма такова хлъзгаво едно. Нито дебат реален се получи, нито някакъв тип монолог, за да представиш идея, концепция, визия. Много хлъзгаво, флуидно беше.

Водеща: Вие как го оценявате?

Максим: Аз много уважавам традициите. Задавате ми този въпрос за осми път в продължение на последните пет години, даже няма и пет години. И за пореден път, за осми път ще ви отговоря, че не беше такава кампания, каквато всички ние очаквахме. От една страна беше много мажоритарна, защото всички тези кандидати се бяха в градите и казваха аз това, аз това. И така ще бъде и гласувано днес. До голяма степен ще бъде мажоритарно, тъй като обещанията се припокриват до може би 90%. Тук-там има някои изключения, но по принцип обещанията, доколкото ги имаше като конкретика, са еднакви почти на всички политически сили. Думата „олигарси“ покриваше цялото медийно пространство, без нито едно име. Олигарси, може да срещнеш човек на улицата и да му кажеш „абе олигарх“. И той не може да те обори сигурно, защото никой на практика имаме научното обяснение за това – сливане на бизнес с политиката. Но това, което ми направи впечатление все пак, е, че нямаше компромати. В други години сме виждали много по-силна компроматна война. Докато сега като че ли имаше дистанция между кандидатите. Може би и респект, защото има нови играчи.

Но това, което липсваше вече за осми път, е директният дебат. Ние всички сме жадни да видим как един се изправя срещу друг. Защото изборите са за идеи, не за хора.

Водеща: Ама тази година като че ли мълчанието стана много модерно? За какъв дебат да говорим изобщо? 

Проф. Мавродиева: Мълчанието си е комуникационен тип техника, но зависи в каква степен. Не точно мълчание, по-скоро бягане по тъч линията, ако използваме тази футболна метафора. Този тип наистина персонален пиар, имаше малко и реверсивен пиар. Да се опитам да се представя себе си в един по-приятен вид, да се препозиционирам. Аз съм вече в друго статукво, в друга роля. ) Ето, това бих могъл да предложа и опита да се представят чрез директни срещи си избирателите. Също беше част от тази кампания, макар и не доминиращо. Също с едни специфично организирани пиар събития. Доктор Бехар е специалист в тази сфера. Колко обединяваме, как имаме водач, до дрескода, до начина на излъчване на посланията.

Водеща: Как беше дрескода? 

Максим: Както на всички кампании, нямаше някаква чак толкова голяма разлика. Не искам сега да споменавам отделната личност. 

Водеща: Малко по-неформалното облекло, като че ли беше по-популярно този път? 

Проф. Мавродиева: Неформалното облекло в смисъл на не точно на кежуал, но без задължителната вратовръзка. Тя стои в джоба на сакото, ако се наложи. Или без сакото. Или без сакото ризата, или този тип демонстрация на активност, на готовност да работя. Имаше и спортна активност, демонстрации, някакъв тип популизъм,  сближаване с избирателите, малко заигравка на моменти се получаваше, но не бяха особено добре реализирани. Този тип трябва да си искрен. Фалша се усеща от всякъде, преиграването, поръчковия модел на поведение. Хората го установяват веднага това в живото. 

Максим: Знаете ли, дрескода няма никакво значение. Крайна сметка, съжалявам, че направя това сравнение, гол може да тръгнеш по улиците, може да тръгнеш облечен в рак или с папийонка.  Важното е какво ще направиш, дали няма да излижеш избирателите. Защото през всички тези, не само 8 опита на избори, ами може би и през изминалите още 8, разликата между обещания и случващо се винаги беше много голяма. Имаше голяма пропаст. Имаме нужда от хора, които като обещаят, че утре в 2 часа ще дойдат някъде,  те да дойдат в 2 часа или 2 без една минута. Като обещаят, че пенсиите, взимам малко производен пример, или заплати, или икономически лостове, или отношение към млади хора, или промяна в образованието, или инвестиции в стартъпи, която обещаят нещо конкретно, то ще се случи наистина. Защото, ако има едно правителство, за какво си мечтай аз? Едно правителство, което ще обяви конкурс за 10 хиляди нови идеи, или бизнес плана, и ще каже даваме по 100 хиляди евро на всеки един от тези 10 хиляди млади хора, безвъзмездно.  Даваме ги, дайте ни бизнес план, дайте ни проект. Половината ще фалират. Другата половина от тази половина няма да могат да ги направят. Ще остане една четвърт, обаче, които ще направят тези проекти, ще допринесат както голяма слава на България, така и работни места, така и големи успехи. Сега говоря малко образно, разбира се, измислено. Но ако имаме конкретни обещания с конкретни проекти, и те наистина да се случат, и се връщам на една моя теория, която дори и тук много пъти съм споделял, кръгла маса. Кръгла маса. Тука ни дойде от хора, които се карат помежду си,  и пак ходим на избор, и пак ходим на избор. Седнете и се разберете. Имаме приоритети. Имаме три войни до границата.

Проф. Мавродиева: Когато гледах участията в различните студия, формати,  и минах в един тип комуникация, дори с журналисти в lifestyle, което не е лошо, и в подкастите, за да се позиционират. Това сработва ли в тях на полза? Ами не точно. Не винаги. Те пак се останаха на модела плурализма на монолозите. ) Та си говорят едни и същи неща, всеки за себе си. Но тук може да се извлече една полза. Ще продължа това, което каза господин Бехар. Ако се изгледат отново тези записи, и се види колко много идеи има.  Хората представиха концепции, дори да са субективни, привнесени, адаптирани. Да се видят избирателя и лидерите на тези формации като социален капитал за България. Това изборите, да, те са за народни представители, има мажоритарен елемент, макар че са за национален парламент. Да си видят тези хора как биха могли да бъдат поканени, включително в един формат на кръгла маса, или на няколко подобни,  за да си видят тези идеи как биха могли да идат в един управленски прагматичен тип процес. Това би било добър резултат. Може би идеалистично разсъждавам като изследовател, но така моят прагматизъм е добре разпознаваем. Би било добре да ги видим именно с една такава плоскост.

Водеща: Виждате ли основания за намиране на общ път за управление след тези изборите? И това е финала, защото времето лети буквално. Смятате ли, че ще има стабилно мнозинство? Да, ако развият умения за преговори като държавници. 

Максим: Има един милион основания, защото наистина в тази изключително сложна ситуация, както икономическа, така и политическа, имаме приоритети,  които със сигурност, дали да се заслушате в предизборните им лозунги и обещания на всички политически сили, има много общи неща. Всеки иска борба с олигарсите, всеки иска мир, всеки иска стабилност, всеки иска икономически просперитет, всеки иска да работи икономиката, всеки иска по-високи заплати. Окей, седнете и се разберете тогава. Оставете всички други неща в килерите, или в гардеробите, или където иде. Обаче, ако трябва да изтъкна една голяма особеност на тези, на тази кампания, това беше кампанията на подкастите. Никога не съм виждал толкова много политици да обикалят толкова много подкаст.  Никога не им стига времето. Не обръщаха внимание никога на подкастите. Ходеха по телевизионни студия. Изведнъж ги видяхме да се натискат 4-5 души, за да се видят.

Водеща: Ще гласувате ли само? 

Максим: Да, отиваме сега. Призовавам всички да гласуват. За който искат? Нека да гласуват, за да можем да имаме висока активност,  да се знае, че сме си направили избора.

Проф. Мавродиева: Ние сме граждани, избиратели, а не електора. Дълбоката осъзнатост, че твой глас има значение и си активен, а не пасивен.

Водеща: Професор Иван Мавродиева, доктор Максим Бехар. Благодарим Ви

Цялото интервю може да гледате тук: https://www.maximbehar.com/bg/video/436/mnogo-poslaniya-malko-debat-kak-premina-predizbornata-kampaniya-mnenieto-na-specialistite 

Водещи: Ние сега сме ви подготвили един експеримент, който е на нашият репортер Красимира Парушева. В рамките само на няколко минути изкуственият интелект ни създаде визия за нова партия. Как се справи chatGPT, ще оцени PR експертът Максим Бехар. Вижте повече в репортажа.

Красимира: Сега ще се опитаме с помощта на изкуственият интелект да произведем кампания за нашата измислена партия, като направим първите неща, които се изискват като слоган, име на партията, с помощта на изкуственият интелект. Задаваме на chatGPT първа задача. Име на партията. Предлагани  няколко варианта, избираме името Нова България. Създава ни на бързо слоган. Избираме да печелим избирателите си с лозунга „Свободата да работиш и сигурност да живееш“. Разбира се и логото, което изкуственият интелект сам избира е да сложи лъв в символа ни. PR експертът Максим Бехар ще оцени нашата подготовка за кампанията, създадена за 15 минути и то от изкуствен интелект.

Максим: Никой нямаше да ми хрумне да вляза в chatGPT да си правя предложение за кампания, хем пък за име, пък и всички тези други детайли. Обаче от друга страна да си призная, като сравнявам имената, визиите, отчасти кампанията на сегашната участница в изборите, като че ли част от тях са правени наистина от чат GPT.

Красимира: Първата му забележка към нашата партия е към името.

Максим: В общи линии да става. Малко патриотарско ми звучи това Нова България. България такава каквато е, няма смисъл да я правим нова. Тя си е пълна с прекрасни, млади, интелигентни, добре образовани, мотивирани хора. Тя си е такава с всичките тези природни дадености, които има. По-скоро трябва да имаме България на политици, които умеят да управляват и умеят да си спазват обещанията. Няма как chatGPT това да ни го даде.

Красимира: Логото, което изкуственият интелект ни предложи символа на лъв. Защо точно това е избрали и на какво е символ?

Максим: България винаги има лъв в герба си. Дори в най-сивите безцветни комунистически години сме имали лъв в герба си. На смелост, може би, на сила. България има много смели хора и силни хора. Може да използваме лъва. Всяка една държава в крайна сметка в символите си използва и нещо, което е част от историята ѝ. Лъвът е част от нашата история като символ. Като метафора. Той вече не е част от нашето платежно средство. Защото лев възлиза от лъв. И вече ние сме част от Европа. Сега, как да ви кажа, може и други животни да извадим. Които да бъдат, може да бъде пантера, която е по-пъргава. Ама много ми се иска да имаме политици, които да са пъргави и всички ние да взимаме веднага решения. Знаете, моята фраза от много години, писана по всички книги, които съм издавал, че най-лошото решение е по-добро от невзетото решение и искам да кажа на хората – взимайте решения. Грешите, не свършва светът. След това продължавате наново.

Красимира: Критики има и към плаката ни за изборите. За него не опаковката е важна, съдържанието и хората в партията.

Максим: България е на много странно положение сега. В крайна сметка имаме три войни почти до границата ни. И трябват много смели хора, които взимат решения, които умеят да ги аргументират. За това трябва огромна подготовка и малко харизма.

Красимира: За PR експерта, с напредването на сегашните технологии, резултатите наистина могат да бъдат добри. Но има нещо, което те не могат да дадат на хората. А именно харизмата и това кандидатът да може да говори убедително и ясно и най-вече да има контрол върху собствените си обещания спрямо избирателите. Но пък приоритетите на нашата партия допаднаха на експерта.

Максим: Икономиката е най-важна според мен. Обаче има и много други страни като култура, като образование. Образованието е много свързано с икономиката. Вече и все повече и повече свързано. Но разбира се, тя ще ни даде малко по-голяма свобода и ще ни даде възможност да живеем по-добре. В същото време има и много непроизводителни групи в България. Това са пенсионерите, това са учениците, айде студенти вече работят. Към които трябва да има и по-специално отношение също. Тоест не е чак толкова просто.

Красимира: Така, с помощта на изкуствен интелект успяхме да изготвим и химн на партията ни.
Нова България върви напред!
С смел народ и ясен ред.
С труд, с воля и с дълг голям.
Ще върнем силата в нашия дом.

Като цяло се справихме с визията на една политическа кампания, но за тези 15 минути, които ни отне с изкуствен интелект, не можем да спечелим доверието на хората. Липсват срещите очи в очи, личната харизма на кандидата и познаването на проблемите на хората.

Цялото интервю може да гледате тук: https://www.maximbehar.com/bg/video/435/moje-li-ai-da-pravi-politika-maksim-behar-s-kategorichen-otgovor 

Водещ : Уважаеми зрители, моите гости тази вечер са първите българи, завършили с отличие тренировъчен курс за астронавти в Американския космически и ракетен център на НАСА в града Хънтсвил, щата Алабама. Те са били избрани сред едва 16 души от целия свят за тази изключително тежка и интересна програма. Повече ще разберем от самите тях. Представям ви Максим и Венета Бехар. Добър вечер.

Максим и Венета: Добър вечер.

Водещ: Аз съм буквално шокиран от това, че само 16 души от целия свят са допуснати до тази програма, и двама от тях сте вие.

Максим: Не, не за винаги - за една година. Ние бяхме 15 всъщност, един човек не дойде. Така че бяхме 15, двамата нас с Венета, двама чужденци и още 13 американци.

Водещ: А защо сте с тези дрехи?

Максим: Защото това бяха нашите облекла по време на тренировките и на курса в Хънтсвил. Десет дни живяхме с тези дрехи. Имахме и други, с които ходихме на Марс, с които бяха големи скафандри, както сме виждали по филмите.

Водещ: Имаме удоволствието целият наш екип и нашата телевизия, а и зрителите, да ви познават в съвсем различна светлина. Защо въобще се включихте в подобно начинание? На кого му хрумна идеята? Как влязохте в контакт с хората?

Максим: Хрумна ни на двамата. Аз имах рожден ден през декември, събрах на обяд вкъщи децата ни и им казах, че искам по-необичаен подарък. Не искам да ми донесат 120 бутилки вино,  пък 13 картини, пък резачка за пури, пък сервиз за уиски. Когато дъщеря ми Ралица каза: защо не направиш едно околосветско преживяване? После Венета каза, че ние с Атлантическия клуб и с Соломон Паси правим програмата „Hello Space“, където веднъж годишно имаме пряка връзка с космоса, с истински астронавт, който говори на децата. И тогава се роди идеята: защо да не спонсорираме някой човек да отиде на такава тренировка? И аз казах, че това е много интересно за мен. Защото ние с Венета сме свикнали да излизаме от зоната си на комфорт. Работим по 12–14 часа на ден от години, 32 години съм само в бизнеса. И когато излезеш от зоната на комфорт, виждаш нови неща, интересни неща.

Водещ: Да дадем думата на Венета, защото мъжът е глава на семейството, но жената е врата, който върти тази глава. .  А какво представлява тази програма на нас в своите детайли? 

Венета: Вижте сега. Аз не знам дали е така, но ние функционираме в един пълен синхрон. Обикновено ни трябва един да подаде идеята и другия я хваща. И  я осъществяваме така, че не знам точно кой е главата, кой е врата,  но да кажем, че функционираме.  Да не задълбаваме в тая тема. Каква е програмата в Хънтсвил?  Ами това е една, една доста натоварена,  ще кажа,  програма от дени 10 на дена, в която от 8 до 8 денят ти е пълен с най-различни.

Водещ: Още с пристигането ли ви дават тези костюми? С пристигането. Тези специални указания почват най-вероятно.

Венета: Да, с пристигането. Веднага. Просто настаняваш се,  оставяш си куфарите и багажа и моментално в половин час по-късно започва. Ритъмът е такъв. При всеки половин един час има нещо ново, случва се нещо ново,  строихме ракети, правихме симулации, правихме дебати на различни теми,  имахме конкурси, за коя ракета ще излети най-надалече,  примерно. 

Водещ: А подлагат ли ви на някакви физически натоварвания, на каквито се подлагат истинските астронавти в реалния действащ живота? 

Венета: Да. Всъщност, най-тежкото физическо натоварване е влизането под водата, строенето на къща под водата или играенето на баскетбол, защото се предполага, да имаш безтегловност. Състоянието на безтегловност, което си в космоса, се усеща най-добре на 7-8 метра под водата. 

Водещ: Предполагам това е изпитание, което подлага на това да се види как реагират вашите сетива,  как се движите в тази по-различна среда.

Венета: То е по-скоро свързано с това как ще се координираме в тази среда и как ще успеем да построим, примерно, там трябваше да строим някаква къща.

Максим: То е важно за нас. За тези хора, които не управляват, ние сме там 10-и на дни, оставаме с прекрасни впечатления, обща WhatsApp-група, всеки ден си пишем, разменяме снимки. За нас е важно всъщност какво правят истинските космонавти. И когато още ни приемаха, ни казаха,  минавате пълната програма, която минават истинските астронавти. С тази разлика, че след това те я правят още 3 години, всеки по 10 дни, докато вие си тръгвате и виждате кое се случва. Най-точен отговор на твоя въпрос е следния. Събота сутрин ми се обади астронавтът Георги Иванов, нашия космонавт.  И ми каза,  когато разказвате, видели сте точно това, което аз видях в космоса, само че ви сте го направили на Земята. 

Водещ: А подлагат ли ви под някаква форма на някаква секретност, т.е. някакво неща да не бива, да ги споделяте пред медии, да ги разказвате? 

Максим: Не.

Водещ: Защото НАСА сякаш е една организация,  която си има и своите скрити за обществеността тайни. 

Максим: Бяха ни казали, без телефони и без таблети. И аз им написах, че ни управляваме бизнес първо, второ искаме да напишем книги. И те ми казаха: „Ами добре, щом ще пишете книга тогава, елате си с телефоните. И никой не ни направи забележка, аз и бях взел, разбира се специална екшън камера, в мен имаше две камери, бяха обзавел и всичко. Не беше възможно да снимаме постоянно видео, защото не изпълнявахме задачи. И там трябва да си супер съсредоточен. Когато си в космическия кораб, всеки си има роля. И ние сме екип, ако някой не направи нещо, корабът ще кръшне. 

Водещ: Зависим си от своите партньори. Това е екипна работа.

Максим: Обаче снимахме много, и самите те имаха през цялото време фотографии с нас, които вървяха и ни снимаха, за да ни направят.  Тази програма се прави един път годишно,  и в нея има 15-16 души, максимум. И те се грижат за това ние да изпитваме удоволствие, както самите те казаха: „Have fun, ако нещо се затрудните, не го правете.“ Нямаше такова нещо, всичко направихме.

Водещ: От това което представлявате като личности, познати на обществеността,  няма да е пресилена думата да я кажа, приемете я, не е комплимент, просто е факт. Вие сте визионери по своята същност, в това, което правите професионално. По отношение на космоса, как гледате на това, че се говори все по-уверено, не само от нас, а от космическата наука на планетата Земя,  че човек наистина ще направи такава мисия,  че ще стигнем там,  ще стъпим на тази червена планета, както сме го направили и на Луната. Това, което преминахте като изпитания,  по-скоро достоверна ли е тази информация, че в близкото бъдеще човек ще се устреми към Марс или. Защото много спорове има. Някой казва, че тази мисия е невъзможно.

Максим: Вени.

Венета: То се случи. То вече се случва. Когато си там на място, ти просто нещо се случва, че да, сега ще щракнеш с пръсти и ще се качиш.

Водещ: А симулираха ли някакви такива реални ситуации? Примерно да създадат пътешествия до Луната, до Марс? 

Максим: Ами не само това, това правихме всеки ден. Цял ден бяхме на Марс, на станция, излетяхме, излетяхме със станцията, всеки имаше своя роля. И това е истина, защото... 

Водещ: Това звучи като някакъв Холивудски филм.

Максим: Не, не, не. Ние го виждаме на екрана. Виждаме как станцията се издига, отдолу с носителите, както сме ги виждали по телевизията, да кажем, или по филмите. Излитаме, кацаме на Марс. Бяхме с други дрехи обаче, с много по-тежки скафандри. След това излизам от самата станция. Това е едно немалко разстояние, в което лазим с всички тия дрехи.  Между другото, имах екшън камера, която си бях включил. Още не съм го видял, но тия 4 часа,  когато бяхме на Марс, съм ги записал всичките. След това слязохме вътре в станцията. След това всеки имаше своя роля. Ние със Венета отговаряхме за комуникацията, за да може да имаме връзка със земята. Други имаха за кислорода, други за електричеството . Вътре в самата, след като инсталирахме станцията, садихме салати, примерно.

Водещ: Ще ви задам един такъв въпрос, който ще бъде наистина съвсем съзнателно провокативен. Сигурен съм, че някои от нашите зрители,  които са устроени по-конспиративно. Знаете, има такива хора. Сега тайно се питат, да не би Максим и Венета, да са част от таен проект. Сега ни го поднасят по телевизията в някаква лека форма, в някакво вечерно предаване в една телевизия. А всъщност света се готви за определени групи хора, има такива холивудски сюжети, се подготвят от сега, привилегировано да напуснат нашата загиваща планета и да отидат на Марс. На Луната не толкова, защото там са други условия. Възможно ли е, без да знаете,  да участвате в някаква такава конспирация, и всъщност групи хора по 16 на година от света да се подготвят за нещо подобно? Да сте вие да сте избраните.

Максим: Не, защото ние го поискахме и дори когато аз подадох нашата апликация в тази въпросната неделя на обяд, получих отговор, че вие сте в лист на чакащи, защото е заето. И аз тогава пратих едно есе и написах, чакайте малко, аз имам рожден ден,  ние сме такива и такива хора, искаме да направим това,  искаме да напишем книга, искаме да донесем тази идея в България, да разказваме. И когато обядвахме с техния маркетинг директор,  много такъв печен човек, и аз му разказах тази история, той каза, аз ви отговорих. Аз съм човека, да.  Да, проверих, кои сте вие и си казах, тия хора са стойностни. Виж, идеята, когато вече се върнахме, разбрах каква е била цялата идея на това, което направихме с Венета. Много хора, да им кажем,  на всички ваши зрители,  на хората в България,  ако Макс и Вени са го направили това,  и ние може да го направим, и те могат да го направят, защото ние седим тук и си говорим в студиото, или в къщи, или на чаша вино,  и като кажеш, чакай малко, мисия на Марс, пък тренировки, пък правихме ракети и сглобявахме ракети,  изстрелвахме ни тази ракета,  пък облицовахме кораби,  пробвахме дали сме направили надеждна облицовка, пък имахме дискусии по космическо право, имахме различни групи, и това беше нон-стоп. И когато го говориш тук в София, ти си кажеш, о, това е невъзможно, къде ми говори това Максим, това е невъзможно.

Водещ: Звучи като нещо отдалечено от реалния живот, а то е съвсем възможно. Максим: Ние го направихме, всеки може да го направи,  и трябва да го направи, за да види интересни неща. Примерно ние живяхме не само в различни стаи,  живяхме в различни етажи,  в едни малки стаички без прозорци, на два етажа, с други хора в статията, където се освободят.  Нещо, което в София, аз като го разказах това на приятели, това с душовете, това ти ме отказа вече.

Водещ: Това вече е малко повече.

Максим: Чакай, това е най-малкото нещо, което ми там в космоса, хората живеят в тези станции. Супер ограничено пространство. Четири души, кой знае как ходят в банята,  къде се къпят, какво правят, спортуват,  тъй като там в Хънтсвил се намира най-големият музей на космонавтиката в света. Ние с Венета ходихме или по време на почивките, или вечер, след вечеря, имахме пропуски, които ни разрешаваха 24 часа да влизаме в този музей.  Тоест имали сте и свободно време,  не сте в казармен режим.  Е след вечер, след вечеря.

Венета: След 8 часа имахме свободно време, да. През ден нямахме. Но вечерно време имахме постоянен достъп до музеите,  до ракетите.

Максим: А там има феноменални неща, и освен всичко друго, в които в реално време виждаш какво се случва с космическата станция.  И там ние от време на време минавахме с Вени, сядахме да ги гледаме космонавтите. Те тренират, един тренира, друг се бръсне, навяло велоергометър върти, четвърти прави химически опити, нещо, което аз правих втория, третия ден в космическата станция. Моята работа беше да правя химически опити 3-4 часа, Вени се занимаваше с комуникацията. Супер интересно е, и това така те зарежда, когато имахме такава вечеря, и се появи една професорка, една от шефовете на станцията, и каза тези дни ще бъдат най-интересни във вашия живот.  Беше права. А ние сме обиколили къде ли не е, видели сме какво ли не е, къде ли не сме ходили, такова нещо не сме виждали. Това е страхотна енергия, върнахме се пълни с енергия, с познания, ще ги споделим в книга, и много ще се радвам да имаме българин в Космоса, това е просто необходимост. 

Водещ: А вие знаете ли, като скоба го отварям в нашия разговор, ние сме една от малкото държави, даже дали не останахме и последната, за България говоря, които не сме членове на така речената Европейска космическа програма. Единствената. Май сме единствени вече, което е обидно на факта на това, че ние сме една от първите космически сили в Европа, благодарение на нашите космонавти. Нека да кажем само, вие докоснахте ли си тези, знаете как се вълнуват хората до така наречената космическа кулинария? Някаква храна опитахте ли космически?

Венета: Ние сме производител на такава храна в България.

Водещ: Ама това младите хора не го знаят и то България има огромни традиции в това.

Максим: Ние имаме в къщи големи количества космическа храна. Нашите приятели Стефан и Максим Иванов, които преплуваха Атлантически океан, след това преплуваха и Индийски океан, до Австралия отидоха, но при първата им мисия, с гребане, сами, те поставиха 4 рекорда в Гинес, Максим беше на 16 години, и бяха на една вечеря, там имахме уговорка с тях, че не ще им помагаме, при едно условие, като свърши мисията успешно, първата вечер в къщи на вечеря. И те пристигнаха с едно голямо количество космическа храна, така че сме опитвали. Водещ: Какво представлява това нещо? То в някакви тубички ли е, в някакви кутийки? 

Венета: Не, това е фризирана храна, ядливо е.

Максим: То си става, то си има вкус на храна, просто. Малко като едамаме. Такава консистенция. Боб, фасул, такива неща. 

Водещ: А с какви хора се срещнахте по време на това? Аз ще го наричам от тук до края на разговор приключение.

Венета: Да, то си беше приключение.  Ние имахме късмета да попаднем в една феноменална група с много интересни хора.  И вътре имаше авиоинженери, имаше доктори по биология, генетика. Имаше едно момиче, което завършваше Space Operations, т.е. това вече е специалност в университет. И си изучава как се организира такава мисия, такава операция.  Имахме лекари, млади лекари, които мислеха за бъдещето и как по какъв начин могат да впишат тази професия в университета. Но ако се върна към по-предишния въпрос, искам да кажа, че този тип обучение ни даде на мене поне яснотата, че всеки може да стане астронавт, всеки човек може да стане астронавт. Достатъчно е да поискаш, да кандидатстваш и съответно да влезеш в някаква програма за обучение, защото те правят това постоянно. Просто ние минахме през тези десет дни, с които всички космонавти, всички астронавти, извън професионалните пилоти на американските, всички хора минават, и това е супер достижимо. Достатъчно е просто да се разтърсиш, да кандидатстваш. Всеки човек може да бъде приет.

Водещ: Ще бъде ли твърде грандиозно, предположението ми, преди да продължим разговора, ако допусна, че вие двамата сте абсолютно готови и склонни да направите това, което все още е рядко, да станете космически туристи? Имаме няколко случая на хора, които не са астронавти и вече са посетили открития космос, разбира се, заплащайки огромни суми. За това ще ви кажа, че това е много скъпо начинание.

Максим: Това щях да кажа, че е изключително скъпо начинание и сигурно ще изисква поне година подготовка, която ние поне на този етап не можем да си позволим, защото сме в бизнеса, занимаваме се с много хора, клиенти, проекти. Но да ти кажа какви качества трябва да притежава един астронавт. В Hello Space всяка година има астронавти и миналата година дойде истински астронавт от Америка, Allegra, мисля, че му беше фамилията, който е бил в нашия курс. Тази година ще има също. 21 астронавта, истински астронавти, са завършили нашия курс. И тогава са се запалили. Този астронавт беше тук. Миналата вечер бяхме на гости при Мони и Гери Паси, наши добри приятели, и Гергана ни разказва следната история. Пита този астронавт какви качества трябва да има астронавтът. И той поглежда и казва: „Трябва да разказва добре, да умее да разказва добре.“

Водещ: Много необичаен отговор, да?

Максим: Да, защото в крайна сметка бил си там горе, видял си, изживял си го. Трябва да го предадеш. Трябва да мотивираш други хора, да им кажеш какво е и те да си кажат: „Аха, аз мога да бъда.“ И тогава си казах: това е. Ние трябва да кажем на нашите приятели в България, на всички хора, кой не си е мечтал да бъде космонавт като малък? Особено момчетата, почти всички. Годжи, мечтал си да бъдеш космонавт като малък, нали?

Годжи: Имам такъв спомен.

Максим: Та ти си още млад, и трябва да го споменеш. Всеки си е мечтал да бъде космонавт. И в един момент виждаш: чакай малко, едни-два българи, които са заявили, минали са през проверки, през всичко, отишли са там, видели са го. Става. И се опитваме да го разказваме добре.

Венета: И ще го разказваме на 26 юни на Hello Space пред всички деца, които са към хиляда в цялата България. Набира скорост фестивала. Тази година е два дена дори. Има много деца от цяла България, които проявяват интерес към този тип събития. И ще го разказваме и на 26, и на 27 на Hello Space.

Водещ: Няколко пъти споменахме Мони и Гери Паси. Всъщност, аз съм сигурен и искам да го повторим в този разговор, че понеже споменах думата „визионери“ по отношение на вас, те са реални, истински визионери в научно-технически смисъл. Благодарение на тях ние сега имаме тези така наречени универсални зарядни устройства, този накрайник, който вече влиза на всички телефони.

Максим: Те ни бяха голяма подкрепа, въпреки че когато аз им споделих за първи път нашата идея преди два-три месеца, Гергана ми каза: „Абее, Макс, нали ти дето пееш рап с Мишо Шамара, нека си го приехме. Ама това за Космоса ни идва малко в повече Ти сигурен ли си, че го искаш?“ Аз и казах: Гергана, въобще не ми говори. Ние това ще го направим. И те ни бяха голяма подкрепа и до сега.

Венета: Да, абсолютно. Обикновено като кажеш „Космос“, веднага в съзнанието на нормалния човек изниква някаква физическа подготовка. Повече хора си представят нещо свръхчовешко. А всъщност цялото обучение е напълно достижимо.

Водещ: Не трябва да си някакъв Супермен във физически смисъл, за да го направиш.

Венета: Не, щом ние успяхме да го направим.

Максим: Тези десет дни аз не се занимавах с нищо друго, освен в главата ми беше как да си изпълня мисията. Нищо друго не ме интересуваше. Как да си изпълня мисията така, че накрая да звънят да се качим на една голяма сцена и да кажат, че сме outstanding team, получихме специални призове за най-добър екип и разбира се сертификатите на НАСА. Това за мене беше цел. Просто отиваш там на това място и нищо друго не те интересува. Запомни имената на всичките, които бяха в групата. Аз на половината въобще не разбрах кой е, само момчетата, с които спах заедно в една каюта, или какво да го кажа. Тях знаех кои са. Когато се съсредоточиш, когато имаш енергията да постигнеш нещо, когато си последователен, това важи за всяко едно нещо. Това важи и за вашето шоу.

Водещ: А това дано внимателно да слушат нашите зрители твоите мъдри думи, защото всъщност човек, когато полага и необходимите усилия са вложени в това, което преследва като цел, то е напълно възможно. Ето и космоса е възможен.

Максим: Естествено. Вие го показвате във вашето шоу. Това шоу, което съм гледал преди двадесет години, без значение е в коя телевизия, тук сте същите професионалисти. По същия начин го водите, по същия начин свирите, по същия начин е балета. Професионалист ли си веднъж? Ти си професионалист цял живот. Дадох примера преди малко в гримьорната. Елтън Джон беше тук преди десет години. И свири на Стадион Локомотив. Стадион Локомотив е полуразрушен. И сега е така за огромна тъга. Не съм ходил от тогава, но бяха паднали и там половината седалки и всичко. Трибуните са в окаяно състояние. Елтън Джон пя на Стадион Локомотив. Той не пя по-лошо. Той излезе в осем. Не можеш да му кажеш: „Елтън Джон, това тук е Стадион Локомотив. Пей, ако можеш малко по-фалшиво. Водещ: Разбирам примера, да. Дали си на Уембли или на Стадион Локомотив, ако си професионалист, вършиш работа.

Максим: По същия начин е вашето шоу. Респект, момчета, поздравление. По същия начин се опитваме и ние да живеем и да си вършим работата. И когато всеки един, който иска да постигне нещо, защото има хора, които не искат да постигнат, да са живи и здрави, да си живеят живота. Но ако искаш да постигнеш нещо, трябва да си професионалист, да си последователен. До космоса можеш да отидеш без никакъв проблем. Стига да го искаш много. Ние сме прекрасното доказателство за това.

Венета: Айде, това е нещо, което човек научава и си дава сметка по време на самия тренинг, че всеки си тежи на място. И ако ти не изпълниш твоята част от мисията наистина както трябва, следващите зависят от теб и самата мисия може да се провали. И това е нещо наистина жизнено важно за успеха на мисията.

Максим: Управлявахме F-16 на симулатор. Бяхме, разбира се, видяхме цялата американска авиофлотилия от Виетнамската война насам. Всички бяха изложени. Стоях на F-16. Аз съм влизал много пъти на нашата база в Граф Игнатиево в F-16, но там след това отидохме на симулатор. И това не беше никак лесно.

Венета: То може би беше най-трудното упражнение.

Водещ: А симулаторът в този смисъл максимално се доближава до реалния полет на самолет.

Венета: О, да. Ти просто влизаш в кабината на самолета.

Максим: И нямахме много време за обучение. Имахме около 15–20 минути, в които ни инструктираха, и то беше някакъв екран, някакви PowerPoint презентации. След това, като влязохме в кабината, всеки си имаше отделна кабина. Ти излиташ. Трябва да минаваш над населени места, да не паднеш върху тях. Пускаш бомби. Трябва да ги пуснеш над определени обекти.

Водещ: Всъщност се симулира реална мисия.

Венета: За мен това беше може би най-трудното упражнение от всичките десет дни.

Водещ: Моля ви да ми позволите един малко по-философски въпрос. Той е свързан с Космоса. Защо САЩ, Русия, Китай в космоса не просто си сътрудничат, не просто са в екипна работа, Международната космическа станция е доказателство за това, а там сякаш ги няма всичките тези междуполитически конфликти, които са земни и някои от тях много ярки, както знаете? Светът и в момента е в огромна беда, за съжаление, покрай конфликта в Иран. А горе има мир, има приятелство, има любов, има разбирателство. Какво може да бъде обяснението?

Максим: Сега има двама космонавти руснаци на станцията. Обяснението е, че това е наука. Това е наука. Как може да имаш различни мнения, как може да имаш противоречия? Това е въпрос за наука.

Водещ: Може ли науката да бъде полезна на цивилизацията, която е в момента на тази планета, така че да спре да прави глупостите, които прави буквално в много големи мащаби?

Венета: През цялото време, понеже имахме много контакти с хора, или сега работещи в НАСА, или бивши инженери от НАСА, които са работили по предишни мисии, през цялото време лайтмотивът беше, че всъщност тези космически мисии са човешки мисии. Защото една нация, една държава трудно може да си позволи на този етап, по отношение на средства и ресурси, да направи такъв напредък, както биха могли да направят всички, ако си съберат силите. И те го правят. Това беше един от лайтмотивите в цялото, в всички презентации и обучения излизаше това.

Максим: Между другото, това беше една от най-интересните части на нашето обучение. Всяка сутрин закусвахме с хора, които наричат „доценти“. Терминологията им е специфична. Всички те бяха на възраст 85+ години и са бивши служители на НАСА – инженери, софтуеристи, хора от технологичната кухня, които са работили по мисии като Чалънджър. Докато се наслаждавахме на обикновени закуски – хляб, масло, конфитюр – те ни разказваха уникални истории за това как са работили с руснаци, китайци и други, и винаги вкарваха политически елементи. Споменаваха и Кенеди и първите космически полети, обсъждаха отношенията с Хрушчов. Съветския съюз изстрелва човек, и веднага паниката в НАСА е била голяма и всички са се опитвали да достигнат Луната. Ти си абсолютно прав – в Космоса, защото всичко е наука, хората живеят заедно, и ние също можем и трябва да живеем заедно. За съжаление, на Земята не винаги е така.

Водещ: Гледах един филм, посветен на НАСА, където авиоинженер отбеляза, че Нийл Армстронг е казал „малка стъпка за човека, голяма крачка за човечеството“, а не за американците. Това е силно послание – независимо от националността, той представлява целия вид Хомо сапиенс.

Максим: Във филма и в нашите упражнения се опитвахме да имитираме кацането на Луната, справяйки се с безтегловност и мощни пружини, ние се борихме с тях, за да останем на земята. Това беше едно от най-вълнуващите преживявания.

Водещ: Успяхме да се видим в офиса на нашия екип успяхме за кратко да обсъдим и медиите. Телевизията има ограничение във времето, но извън мисията свързана с НАСА можем да говорим за комуникация. Комуникацията е ключова – както ще видим при бъдещите мисии на Марс или Луната, когато нации като Япония или България могат да възникнат конфликти за ресурси. Аз тогава ви казах, че ще отворим малко и темата за медиите, за комуникацията. То не остана време. Телевизията има тоя огромен недостатък да е ограничена във времето. Добре сте дошли в бъдеще, извън тази конкретна мисия, свързана с НАСА, за която говорихме тази вечер, да поговорим и за тая тема. Обаче поне ли споменахте Кеннеди? Ще ви помоля за кратки отговори. Възможно ли е това, което се случва горе в Космоса, когато Кенеди е произнесъл тази прословута реплика "Аз съм един берлинчанин". Само, че тя казана по начин от него на немски звучи като "Аз съм една поничка с такъв баварски крен".

Максим: Да. Обаче имаше изключително голямо влияние върху целия свят тази фраза. Защото всъщност това показва...

Водещ: Възможно ли е комуникацията? Тя да ни обърка нещата.

Максим: Знаеш ли, момента в който започнат мисии на Марс или на Луната, ама такива където израелците пращат някой, пък японците пращат някой, тогава може да се появят конфликти. Ние имахме половин ден дебати за космическо право. Ама не бяха лекции, а ние бяхме в отделни екипи и дискутирахме по различни теми. И цялата идея беше чия е тази територия като кацнеш на Марс? Всъщност чия е? Как така е американска? Тя може да е не американска. Хората от НАСА казваха, че тя е американска, защото в 17-18 век, като са се заселвали в Америка, заселниците от Европа, те са си строили своите къщи в Аризона, в Тексас, където и да са казвали, тази земя е моя, това е твое и така си останал. Но вече е 21 век, ние имаме комуникации, имаме прозрачност. Тогава никой може да не е знаел, че ти си взел два декара земя и си си построил къща. Сега всеки го знае това. И може би, когато стъпят повече нации на Луната или на Марс, по-скоро на Марс си мисля, може да възникнат конфликти. Защото там има страшно много ресурси. И могат да кажат, чакай малко, от къде на къде. Японците, примерно. Българите. Българите си изпратили ракета, чакай от къде на къде, това е твое. Но, може би, комуникациите са една от причините в света в момента да има такъв хаос. Другата причина е, разбира се, страхотния ламтеж за власт, за пари, за влияние, такъв какъвто ние не сме виждали. Че кой началото на 90-те години падна комунизма. И аз си мислех, че пада комунизма. Ние влизаме в Европейския съюз след една година. Така си мислехме всички. И еврото идва след още 3 месеца.

И всички ставаме богати и щастливи. И богати, защото ще работим, защото има конкуренция, има частен бизнес. И всичко останало. Нещата са, поне България, се разминаха малко от мечтите ни и от очакванията ни, но все още си мислят, че дано надделее разума. Дано се замислят хората и си кажат, войната нищо не ни носи. Хайде, ще свалим цените на петрола. Хайде, ще завземем някакви територии. Ще убием хора обаче. И ще развалим цялата планета начинът по който работи. Как хора срещу хора? Как могат да се стрелят, да се убиват? Комуникацията в известен смисъл ни помага също така ние да взидаме всички тези злини. Защото, когато избухна ядрената електроцентрала в Чернобил 86-та година. Всички знаем кога научихме. Всички знаем как го научихме. И че накрая нищо не се разбра. Ако не дай си, Боже, стане нещо подобно или война, или конфликт, какъвто има сега. Ама ние на втората секунда ще знаем Ще можем да реагираме. Ще можем да имаме нашето мнение. Дали ще бъде по телевизията, дали ще бъдат в социалните медии. Знаеш ли, в социалните медии експерти по всичко има.

Водещ: По-големи от самите реални експерти.

Венета: Аз сега си мисля, че за да изнеса темата обратно в Космоса , все си мисля, че Космосът е такова пространство, че човек сам не може да функционира. Тоест ти на този етап поне не можеш да си сам там. Трябва ти екип, трябва ти хора, трябва ти човечеството. И ти си като представител на човечеството в тази вселена, в тази пространство. Така че все си мисля, че Космоса може да бъде нещото, което ще ни изближи и ще направи така, че да има човечество, а не отделни хора, които да ламтят за власт.

Водещ: Много ви благодаря за този разговор. Вие сте се докоснали до Космоса и начинът, по който разсъждавате, въпреки че той вашия начин беше и преди това такъв мъдър, такъв спокоен, такъв аналитичен. Дано Джон Ленън да е бил прав с тая песен Imagine. Пък да се като тези руската рок група, която изпя, че все пак тъгува за земята, която е в космоса, да си обичаме планетата, да се пазим един друг, да се грижим един за друг и да сме смели, като вас, дори в начинания, които наглед изглеждат невъзможни и не са и по силите на нас хората.

Максим: Филипе, много ти благодаря и на тебе и на колегите, момчета от бенда, разбира се. Направи ми впечатление, че като гледаме вечер се с Венета шоуто, защото вашето шоу е по това време, по което ние си прибираме от работа и може да гледаме нещо. Гостите не носят никакви подаръци вечер. Верно е това. Това криза ли е? Може да ни е ударила глобалната стиснатост. Ами може би, ами тя не е глобална стиснатост, тя мисля, че е локална.

Водещ: Тоест да разбирам, че вие имате подарък.

Максим: Ама, да, разбира се, на времето не можеше да си помислиш да влезеш в Шоуто на Слави без подарък. Донесли сме ти ти следният подарък. Това е наша снимка с българското знаме. Ние си носихме българското знаме. С нас имаме снимката с българското знаме в ракетния център и сме ти написали, защото в България има голям спор. Кой е най-високо? Дали Пирин, Витоша, дали Бойко Борисов е най-високо, а дали Слави. Аз съм писал на Слави и екип.  Космосът е над всички нас, никой друг.. Приемам с удоволствие този подарък. Подравявам Слави специално.

Водещ: Много благодаря за това гостуване Уважаеми зрители, Космосът е над всички ни, а нашите гости са над всичко, което може да бъде дребно човешко в нашите преживявания. За мен беше удоволствие да разговарям с Максим и Венета Бехар.

Може да гледате цялото интервю тук: https://www.maximbehar.com/bg/video/434/ot-mechta-do-misiya-kosmicheskoto-priklyuchenie-na-maksim-i-veneta-behar 

Митьо: Докато погледите ни са вперени към небето и новата мисия на НАСА към Луната,  първата от повече от половин век ви срещаме с едно българско семейство,  което премина курс на обучение за космонавти и то именно в НАСА.

Ванина: Експертът по комуникации Максим Бехар и съпругата му Венета разказаха пред Елица Кънчева за това невероятно преживяване - да се почувстват като истински космонавти. Една история за сбъдване на мечти. 

Елица: Днес е Велика Събота - един ден преди да празнуваме Великден, а вие вероятно често по принцип пътувате на тези празници. Много се радвам, че сте с нас.

Максим: Но е хубаво да има такива дни, в които един път на годината, като Великден. l който оценяваш, че някой се преродил и искаш да започнеш отначало.

Елица: Много красиво го казахте. Наистина, човек трябва да си дава сметка, че всеки ден е шанс да започне отначало и ето сега, утре ще отбележим Денят на космонавтиката и астрономията - 12 април, именно защото преди 65 години е била първата обиколка около Земята на Юрий Гагарин. Вие има ли възможност да си спомняте този ден?

Максим: Спомням си го наистина, бил съм тогава първи клас r знам какъв празник беше. Спомням как Юрий Гагарин пристигна в България, как пристигна в родния ми град Чумен. Като ни питаха, като бяхме малки,  какъв искаш да станеш? Ние казвахме всички - космонавт. Ама защо? Нямах идея. Всички казвахме космонавт. Тук там някой казваше лекар. 

Венета: Аз по принцип много обичам да пътувам, много обичам да летя. Космосът е такова пространство, което ти дава възможност да мечтаеш.

Елица: Ето и сега сме на едно такова магнетично и магично място като Софийският планетариум,  в който имаме шанс да се почувстваме сякаш наистина сме в Космоса.  Една магия, която е реалност, една мечта, която съществува и вие сте осъществили наскоро. Едно от последните Ви пътувания е било именно до Америка,  където сте осъществили курс за космонавти. 

Максим: Винаги съм казвал от години,  ако мечтите ти не те плащат,  това означава, че не са достатъчно големи. Краят на ноември, миналата година, решихме, просто не знаехме как и кога ще се случи и до денят, в който пристигнахме в Хънтсвил, в базата на НАСА,  ние не знаехме какво ни предстои. 

Елица: Това невероятно преживяване всъщност е подарък за 70-та Ви годишнина. 

Подарък от моите приятели,  от това, че са звената ни хрумна,  да направим нещо необичайно.

Елица: Разбира се, представям се, че това е голям подарък  и желая го на много хора да им се случи и да имат възможност да го реализират.  Вие сте били единствените българи,  които изобщо са учещи там.  Единствените не-американци. Така, че това е една доста особена среда,  какъв с какви хора се срещнахте и какво представляваше самия курс. 

Венета: За Съжаление, България не е част от Европейската космическа асоциация.  Може би единствената държава, която не е член. Може би това нещо, което може да се поправи. Ние бяхме единствените чужденци и там, влизайки в самия център, когато ние им говорим едното от момчетата, което ни водеше курсовете, чува, че говорим с акцент и се доближава до нас и казва вие откъде сте? Аз казвам България и вече съм готова да обяснявам къде е България в Америка. Той казва ”Вие сте страхотни!  Имате страхотни математици, страхотни физици, имате страхотни деца, които печелят всичките Олимпиади.” Аз почти се спрях, не знаех какво да отговоря по-нататък,  защото за първи път ми се случва някой да разпознае България и то в Америка и то с такова нещо.

Елица: С такава висока оценка за нас.

Максим: Минахме пълната програма,  която всички астронавти минават за тези 10 дни. С тази разлика, че след това те я правят още 3 години, докато ние имахме целия набор от упражнения и когато се прибрахме ми се обади нашия космонавт Георги Иванов и ми каза: “Максим, гледах едно ваше интервю, много се развълнувах, защото вие сте направили точно това, което аз правих в космоса, но вие го направихте на Земята в базата в Хънтсвил.”

Елица: Този курс е ежегоден, всяка година се провежда веднъж годишно и е само за 15 души. Така, че това е наистина едно специално място, в което разкажете ни малко повече какво открихте вие за космоса и за подготовката на космонавтите.

Венета: Точно от първият момент си бутнат в едни упражнения, в едни симулатори,  постоянен лайв стрийминг от станцията, ти виждаш какво се случва там. 

Максим: Ние един ден бяхме с Вени в земната станция, която е на Земята и давахме инструкции на нашите колеги, които бяха в станцията. На следващия ден ние бяхме там и всеки един от нас има задача и ако един по някаква причина се забави или не се изпълни задачата, корабът може да не излети. Освен това, работихме цял ден на Марс, излетяхме на Марс,  влязохме в станцията, всеки си имаше задачи вътре и колкото и това да е симулация,  колкото и да знаеш, че си на Земята,  имаме чувството,  че наистина сме в станция и имаме чувство, че наистина вършим космически задачи.

Венета: По много истински начин е направено, така че наистина имаш връзка със Земята,  виждат се едни индикатори,  а ти нямаш достъп до тези индикатори,  но ти виждаш това, което се случва на станцията и ако няма тази постоянна комуникация и постоянен обмен на информация,  може да се случи нещо. Да, много е истинско. Наистина е много истинско. 

Елица: А в какви ситуации също ви поставиха,  както казвате? 

Максим: Най-различни.  Докато бяхме в станцията на Марс,  аз получих бележка,  трябва да паднеш на Земята с счупена ръка, това са хората,  нашите инструктори и аз разбира се паднах на Земята и казах: “Ох, прилоша ми супена ми е ръката.”  Веднага имаше хора,  които веднага отвориха аптечката,  сложиха ми обезболяваща инжекция,  обадиха се на Земята. Това са, да кажем, екстремните моменти, другите бяха, че правихме опити. Правихме на Марс, садихме салати, гледахме различни семена, как покълват и трябваше да правим различни опити, за да се види как реагират тези неща в реална космическа среда. 

Венета: Карахме лунохода,  изследвахме повърхността с лунохода, за да видим къде какво има. 

Максим: Толкова години съм в бизнеса. Върнах се обратно в София и си казах, трябва да си върша работа така,  седнал съм в космоса, седнал съм в станцията, тоест, там има, когато ги питахме може ли грешка и това,  те ни гледаха и казаха, ама в космоса няма грешка. Там такова нещо няма,  защото... Грешката е последна.  Да. И не се казва грешка даже, защото просто след това те няма. И това е много добър урок за всички нас, всъщност, как трябва да живеем, как трябва да си вършим работата и как трябва да се отнасяме към това, което правим. 

Елица: Тези прекрасни костюми са ви от там с вашите имена? 

Максим: Това са всички астронавски дрехи,  с които ние там живяхме и с които работихме, изпълнявахме задачи.

Елица: В какви условия живеехте и с каква храна? Опитаха ли също така да Ви дадете една идея какво е менюто в космоса? 

Венета: Първо за условията.  Условията са много близки до това, което наистина изпитваш и опитваш на станцията.  Спяхме в малки помещения по няколко човека. Няма прозорци,  изкуствена светлина на такава мъждукаща,  която много се доближава до това, което наистина усещаш в Космоса.  Нямаш много време да седиш и да се храниш и просто имаш едно-две неща.  Хапваш набързо,  заминаваш на следващото упражнение. Единствено сутрин имахме половин час и имахме разговори с ветерани от  НАСА и въобще ветерани,  които участвали в построяването в първите мисии. И това беше много интересен момент. 

Максим: Връщахме се обратно и в Вашингтон качихме в самолета и понеже беше препълнено самолетът, и бяха едни много малки, тесни седалки и Венета в един момент каза как ще пътуваме 10 часа сега? И аз се обърнах и казах, чакай бе, ние ходихме на Марс. Ние бяхме на Марс.  Пълзяхме там и излизахме с едни огромни скафандри,  които са на всичко отгоре много тежки. Но е много важно в България да има своя астронавт. В България да има много силна  астронавтска програма. Не можеш само да отидеш в първи клас как искаш да станеш космонавт и там да ти спрат всички мечти  в първи клас.

Елица: Не само. Ние сме имали традиции в космонавтиката и в храната. А докъде беше най-далечното пътешествие галактическо в космоса?  Докъде стигнахте най-далече? 

Венета: До Марс, като си там, всичко ти изглежда толкова достъпно.  Имахме 24-7 достъп до целия парк ракетен до музея - най-големия музей на астронавтиката света, всички двигатели, всички устройства. Всяка вечер имахме достъп до различни телескопи. Те ги изнасяха за нас и едната вечер наблюдавахме Юпитер се виждаше много хубаво. Ти можеш да влезеш в капсулата. да седнеш вътре, да се покатериш в двигателя. 

Елица: Наистина ти си на толкова отворено, че да можеш и да влезеш, и да киснеш.

Венета: За нас е отворено, за масовите посетители не. Вечерно време, когато приключваше няма вече посетители, ние имахме възможност да влизаме вътре и да поседим колкото искаме и да правим каквото искаме вътре. 

Елица: А там дори сте видели обувката,  която е застъпила на Луната. 

Така ли е? Как изглеждаше? 

Максим: Толкова голяма и тежка. 

Венета: Огромна и тежка.  Тя може би едната обувка стига 10 кила, защото на Луната няма привличане.  Самата космични обувка трябва да са тежки. 

Елица: И как е оставила този отпечатък,  който ще стои завинаги там - нашият отпечатък. 

Максим: Имахме такова упражнение,  което се казваше moonwalking или ходене на Луната със симулиране на безтегловност и трябваше да ходим на Луната и го правихме това нещо с големи стъпки.  Да симулираш това, което Нийл Армстронг е направила. Това беше част от нашата програма. В музея има големи телевизори - дисплеи, в които можеш да видиш това което се случва в космоса в момента, в реално време, в СТАНЦИЯТА. Това, което правиха  астронавтите,  не беше нещо по-различно от това, което ние правихме. 

Елица: До голяма степен работата на космонавтите е и следователска дейност. 

Венета: Работата на астронавтите на Станцията?  Да.

Максим: Това са хора на науката, на практика всичко това е наука и ако България 

напредва в тази наука, скоро ще има астронавт. Тук трябва да има Българската академия на науките, тя е много силна,  да подкрепя.  Тук трябва Българското правителство,  вероятно Министерство на образованието. Това, което ние правим с Атлантическия клуб в Hello Space, всъщност цели да възбудим интереса от младите хора. 

Елица: И всичко идва от децата. Вие сте прави, трябва да концентрираме усилията си в образованието, защото ето, както и американците знаят,  добри сме по математика и в Олимпиадите, но можем да надградим това и има накъде. 

Венета: И можем да мечтаем на 26.06. 2026 следва Hello Space,  който тази година ще бъде два дни. Ще има един ден образователната част,  а втори ден ще бъде нещо като кариерен форум, ) в който децата вече могат да се запознаят и с различните професии. Може би професии на бъдещето в един вид,  които не са и толкова на бъдещето.  Ние, примерно, в нашата група, имахме едно младо момиче, което завършваше Space Operations.  Между 40 и 50 хиляди човека участват в създаването на една космическа мисия. Стил тази, която изпращат, до Марс.  Тези, които да отидат до Луната.  В една мисия участват всякакви хора. Участват психолози,  участват езиковеди, участват инженери, разбира се,  всякакви научни изследователи.  Така че, правиха то толкова достъпно, че в един момент просто си казваш ми, то наистина е така.  Влизаш там в QR кода аплайваш за нас и може и да те харесат.

Максим: Сега има информация.  Сега няма никакви граници. Има YouTube,  има Instagram, има Facebook. Какво ли не е?  Влизат, прочитат и казват дай да направим този курс или другия курс.  Може да не правим никакви курсове,  ама да видим как може да станем астронавти,  това ще е велико. Питаха ме понякога бе, какво ти е донесла тази мисия и аз често казвах,  донесе ми това,  че бях, че мога да направя нещо изключително интересно и сериозно,  ако се съсредоточа 100%. Обикновено всички ние правим по 7-8 неща едно и също време - телефони, таблети, компютри, говорим на някой, пък не го слушаме. Не, 100% съсредоточен това нещо може да се направи и е супер интересно просто и искам в 2030 година тук, на това място,  да направите интервю с първия български астронавт след 90-та година. 

Елица: Дай Боже!  Много ви благодаря и за това пожелание и за тази цел, която поставяте в обществото ни, защото мисля, че на обществото доста често ни липсват цели - ето е една добра идея. 

Максим: Да не забравяме, че това са празници, в които има някой, който се е преродил и който е започнал от начало на практика, и много желаем на всички ваши зрители да започват винаги от начало и да си довършват това, което започват

Венета: И да имат големи мечти.

Елица: Благодаря.

Цялото интервю можете да видите тук: https://www.maximbehar.com/bg/video/433/maksim-i-veneta-behar-preminaha-kurs-na-nasa-za-kosmonavti 

Лора: Този ден продължава, уважаеми зрители, на политическия терен. Днес стъпваме с пиар експертите Максим Бехар и доцент Александър Христов. Здравейте, господа, и добре дошли. Благодаря, че сте тук.
Максим: Добър ден.
Лора: Имаме май нужда от пиар насоки и повече комуникационна експертност в тази кампания. Какво мислите?
Максим: Кои сме ние, които имаме нужда? България.
Лора: А, всъщност политическите формации визирах.
Максим: Като гледам какво правят, нямат никаква нужда от никакви пиар съвети.
Лора: Защо?
Максим: Говорят едно и също. По същия начин се държат в социалните медии, както са се държали преди 10 години. Говорят с недомлъвки.
Лора: Това доста тъжно звучи, господин Бехар.
Максим: Това е ситуацията. Не знам дали е тъжно или весело, защото всички ние вече. Осми избори, нали?
Лора: Точно така, за 5 години.
Максим: Пет години. Осми по ред. Толкова сме тренирани вече да ходим на избори и да слушаме обещания, особено второто, че нямам идея дали въобще някои от политическите формации искат да се променят или да сложат на масата нещо ново. Ето, имаме нов играч със старите послания и със стария начин на комуникация. Няма нито една малка светлинка на креативност или някой да измисли нещо супер интересно. Връщам се на твоя въпрос, Лора, че наистина те нямат нужда от пиар консултанти, а и да имат нужда, вероятно някой трябва да им пише прессъобщенията и да им прави скучните постове в социалните медии. Но така ще живеем – ще отидем на 19 април, ще гласуваме и на 20 април, като се събудим, ще гледаме какво се случва.
Лора: Обезличават ли политиците всъщност тази наука, която на практика вие преподавате, доцент Христов, и на студентите? Вие подготвяте онези млади хора, които виждат в тази професия смисъл, необходимост, значимост?
Александър: Стана въпрос за преподаване. Сетих се за Пол Вацлавик – гениален комуникационен специалист, теоретик. Той казва: „Не комуникацията също е комуникация“. Тоест липсата на комуникация също предава някакви значения. И мисля, че едно от основните неща, които виждаме в текущата кампания, е точно това. Ще продължа, но да се върнем директно на въпроса. Студентите са изкушени много повече от корпоративните комуникации, от комуникациите със и чрез инфлуенсъри, в шоубизнеса и т.н. И не съм сигурен доколко, или поне са единични случаите, в които тези хора искат да се занимават с политически пиар. И те са много малко във всеки курс. Една от причините за това, разбира се, е отровната среда в политиката, която е работа или нещо, което трябва много дълго време да мине, за да се изчисти. Може и по-бързичко, в рамките на една-две години, но така или иначе има някакви наслагвания. И второто е това , което виждаме на практика. Има едни много силни, много значими ограничения в рамките на предизборната кампания. А през цялото останало време дискусията се води на един такъв махленски език. И тук на въпроса дали има нужда от пиари – ако има нужда от пиари, тези хора, които говорят публично, трябва по някакъв начин да слушат съветите и да слушат това, което пиарите им казват. А ние никога не бихме им казвали да говорят в Народното събрание обидни думи един на друг, независимо от това кой от коя политическа сила е и колко мрази своя опонент. А поради проста причина – това, че си срещу някого и го профилираш негативно, по никакъв начин не те прави теб позитивен. Това измества плоскостта на разговора към това какви са другите. И подозирам, че цялата плоскост на тези предизборни, но и между различните парламенти разговори, се основава най-вече върху това – негативното профилиране на опонента.
Максим: Има и друго. Нашият бизнес е второстепенен. За да направиш успешен политически проект или да направиш един политик да изглежда добре и да говори смислено, да има харизма, да е обаятелен – той трябва да е такъв.
Лора: Харизмата не се създава – може би трябва да я носиш.
Максим: Ако искаш да бъдеш лидер, трябва да носиш в себе си лидерството. Ако искаш да говориш смислени неща, каквото и да ти напише най-добрият PR експерт в света, ти ще го фъфлиш, четеш, говориш неубедително. Тоест хората, с които нашите колеги работят и които ние гледаме, с които ние комуникираме са основният носител на това, което трябва да имаме на изборите. И когато имаме поредица от скучни хора, които говорят едно и също, и от време на време едно и също за своите опоненти понякога с малко по-цветист език, тогава нашата работа се обезсмисля. Въпреки това, разбира се, ние сме на полето на професията и нашият бизнес се оценява като наука и практика. И бихме искали именно да прилагаме креативни подходи върху хора, които заслужават това. С тези, които днес са политици, утре стават консултанти, а вдругиден нещо друго прави, четвърто – няма смисъл да се прави, той е попаднал в политиката, само за да попадне в някое телевизионно студио или да стане известен, или да уреди някоя държавна поръчка. Но това, за което говорим в България, е тенденция в целия свят, в цяла Европа.
Лора: Добре, господа, моля ви за търпение, понеже започва един брифинг на Пътна полиция по повод голямото пътуване покрай Великденските празници. Да чуем какви мерки са предприети и продължаваме анализа след това.
Лора: Още детайли за мерките, които предприема Пътна полиция преди Великден, разбира се, ще гледате в новините, уважаеми зрители. Това, което ми се стори важно като информация, е, че между 15 и 20 часа ще бъде ограничено движението на тежкотоварните автомобили в четвъртък, т.е. утре, но и в петък. Продължаваме нашия разговор тук с Максим Бехар и доцента Александър Христов.
Максим: Може ли да вържа с този човек, когото гледахме – с голямо уважение към полицията. Знаеш как ми се иска да има – това беше Пътна полиция – как ми се иска да има изборна полиция. Един такъв човек, със строга шапка, да стои и да казва: „Този кандидат ви лъже“. Защото ние преценихме, видяхме, проверихме в чекнахме ChatGPT или в някакъв AI инструмент – и той ви лъже, не казва истината, а е обещавал преди 3 години, но не си е изпълнил обещанията.
Лора: Ох, журналистът влезе в тази роля. Можем ли ние да изпълним ролята на такава изборна полиция?
Максим: Да, прекрасно, но както имаше „фешън полиция“ навремето, защо да няма и изборна полиция, която да припомня някои неща? Защото ние ги забравяме, обещавал, обещавал, обещавал, пък накрая нищо не е свършил. Да видим сега как ще гласуваме за него.
Лора: Да, аз се замислях дали ще останат политици обаче.
Максим: Ами колкото – толкова, ще дойдат други.
Лора: Добре, господа, да ви върна на предизборната кампания, в която се намираме. Прави ми впечатление, първо, за лидерския дебат – ясно е за всички нас, че и на тези избори няма да видим лидерски дебат.
Максим: Не се знае.
Лора: На президентските – знае ли човек. Но сега, за тези избори, не виждаме такива наченки. Има опити за дебати, но те се случват с политически опоненти извън студио, след което се качват клипчета в социалните мрежи. Това какво е? По-добра пиар стратегия ли е от дискусия в студио?
Максим: Не знам дали е пиар стратегия. Има много хора от политическия спектър, всъщност си мислят, че като качат клипче от среща с избиратели – такива сме гледали още по времето на комунизма. Едни хора седят и ръкопляскат.
И като качат среща с избиратели – виждам, че тук там Асен Василев.
Лора: Говоря конкретно за Асен Василев и Димитър Стоянов сблъсък на улицата в Хасково. Това беше споделено от двата пресцентъра на формациите. Върши ли работа? Доколко това заменя дебата?
Максим: Върши работа за нас, избирателите – да видим кой къде стои, как артикулира плановете си и как се бори за тях. Да, върши някаква работа за нас избирателите, но за тях – не знам.
Лора: Доцент Христов?
Александър: Това е функция на социалните мрежи, която минава отвъд диалога и се превръща в терен за монолог. И това от доста време е така. Една от причините политиците да избягват лидерските дебати е, че е много по-изгодно да качат клип в социалните мрежи, според аудиторията, до която искат да достигнат, и дори да не отговарят на коментарите. Тоест, те си вършат работата – показали са се, ние сме видели, получили сме информация. Но какво следва? Нищо. И понеже социалните мрежи дадоха тази възможност, политиците все по-умело я използват. От предишния репортаж видяхме, че не знаем какво ще стане в неделя в Унгария, но видяхме как Джей Ди Ванс говори пред митинг в подкрепа на един кандидат. Защо това го няма в България и как кампанията може да включи такива събития? Който иска, може да дойде. Въпросът е да има реален диалог.
Лора: Имах един неформален разговор по тази тема, за това как се прави кампания в момента в Унгария. И примерът, който беше даден, е, че една програма се представя по начина, по който ние тук гледаме сцени и т.н., мултимедийни презентации, но излиза този, който, например, ще бъде министър на здравеопазването, и казва: ако вие гласувате за нас, аз ще съм министър на здравеопазването. Лора излиза и започва да представя всички приоритети, програмата в конкретика, но с ясната заявка, че аз ще бъда този здравен министър. Тоест ти поемаш и отговорността да представиш по най-разбираемия, най-конкретния начин онова, което мислиш да правиш като политика на избирателя. Това го няма тук.
Максим: Унгария е изключение в европейския политически пейзаж, защото там има една партия, която стои вече почти 25 години на власт. Има една друга голяма политическа сила, тоест там има два големи сблъсъка. Докато тук при нас нещата, България специално, но и не само България, са доста раздробени. Имаме левици, имаме проруски, имаме русофили, русофоби, имаме, кой или не, голяма палитра. И не знам дали някога някой ще спечели повече от 20% или 25% от гласовете, като се събудим. Едва ли? С оглед на последните години и начина, по който се управлява Унгария, може би при нас е по-добре, че имаме тази плуралистичност на политически информации, от друга страна.
Максим: Категорично. За мен е така.
Александър: Да. От една страна това е така, от друга страна обаче това кара хората да искат стабилност, а хаотичното искане на стабилност се трансформира в някакви искания от типа на президентска република, силна ръка и т.н., така че това съдържа в себе си една доста сериозна степен на опасност. Аз искам да се върна малко по-назад по отношение на ролята на пиар специалистите в политиката – кой кого слуша и т.н. Сега, да не стане много академично, но един друг теоретик, Пол Уилис, казва, че работата на пиар специалистите не е да „слагат червило на прасе“. Нашата работа е не само да въздействаме, да влияем върху начина, по който една личност или една компания се представя в публичното пространство, а дори, по възможност, да влияем върху формирането на политики. В най-добрия си вариант това означава следното: ако ти предложиш, например, увеличение или въведеш колосална такса за детски градини – какво ще последва, каква ще бъде обществената реакция. И в зависимост от това тази позиция да влезе като компонент в решението дали дадена политика да бъде провеждана или не. Аз смятам, че това е бъдещето и това е една от много важните работи на пиар специалистите. Това по някакъв начин е заменено в политиката от къде политически лидери, къде консултанти, къде тези, които провеждат кампаниите и т.н. Но това е покрай и около изборите. Важно е това да се случва постоянно, консистентно и независимо от това колко раздробен е политическият ни терен. Това също по някакъв начин ще влее някаква увереност в хората, че има перспектива, има хоризонт. Истината е, че това, което ни успокоява нас като граждани, като избиратели, е хоризонтът. Няма ли го – ние се лутаме. Днес един „месия“, утре друг. Тук месиите започнаха да се появяват прекалено често.
Лора: Добре, финално изречение, господин Бехар.
Максим: Преди 4–5 години можехме да си мечтаем и това, за което аз винаги съм говорил, е една кръгла маса, на която да се съберат първите 4 или 5 политически партии в класацията на изборите или в парламента и да се разберат по приоритетите за България. Кои са най-важните неща за България. Това обаче сега, в 2026 година, ми струва невъзможно, защото ние имаме вътрешни теми, по които сме съгласни, обаче трите войни, които буквално са на границите ни, и особено тази в Украйна, спират всичко – това е една стена между различните политически сили. И ние може да се разберем, че трябва да има инвестиции – всички казват, че трябва да има инвестиции, по-голяма производителност, да се увеличат заплати, пенсии, образование, здравеопазване и т.н. И в един момент стигаме до Украйна, където има сили – и даже не искам да ги деля на леви и десни – едни казват: ние сме за Русия, против Украйна, защото Украйна е започнала войната. Чухме и такива неща. Тази предизборна кампания е, според мен, от кадърни политици, а други казват: „Гледайте си работата, Украйна е потърпевша“. И това е много сложно, но въпреки това смятам, че ще получим една политическа картина, такава каквато е в България в момента, и ще знаем кой къде е.
Лора: Много ви благодаря, господа, за този анализ. Още по-интересно ще бъде и ще направим такъв разговор след кампанията, където ще можем да обсъждаме вече по именно и отделни политически лидери и партии, по начина, по който са направили кампанията, по начина, по който са водили задочния разговор с опонента и този с избирателя – на места пряк разговор, на други в социалните мрежи. Ще бъде много интересно да чуя вашия анализ в конкретика. Сега, по обясними причини – в кампания сме – няма как да влизаме в тази конкретика. Светли празници! Хубави да са дните, които предстоят.
Максим: Светли празници! На теб, на зрителите – и само мир да има, да сме спокойни и всичко ще си дойде на мястото.
Лора: Дай Боже! Реклама, уважаеми зрители. Продължаваме напред до 12, така че останете с нас.
Цялото интервю може да гледате тук:

Цялото интервю можете да намерите тук: https://www.maximbehar.com/bg/video/432/maksim-behar-dali-politicite-znayat-kak-da-obshtuvat-s-izbiratelite-si 

„Това е постижение, с което България може да се гордее. Да бъдеш първи означава да проправяш път – а във вашия случай това е път, който вдъхновява младите хора да мислят смело, да се интересуват от наука и да гледат към Космоса като реална възможност,“ сподели Негово Величество по време на срещата.

По време на визитата бяха обсъдени ролята на подобни инициативи за популяризиране не само на науката, но и на астронавтиката, космическите технологии и инженерните дисциплини – области, които са в основата на бъдещото технологично развитие и конкурентоспособността на всяка модерна икономика. Подчертано беше и значението на повече вдъхновяващи примери, които да насочат младите хора в България към образование и кариера в космическите изследвания и свързаните с тях високотехнологични индустрии.

„Най-важното за нас е, че това преживяване показва и доказва, че граници няма. Ако можеш да си представиш нещо, можеш и да го постигнеш. Надяваме се повече млади българи да се осмелят да тръгнат по този път,“ коментира Максим Бехар.

Максим и Венета Бехар преминаха интензивната програма като част от проекта „Ало, Космос!“ на Атлантически клуб в България – международна инициатива с ограничен достъп, провеждана веднъж годишно за малък брой участници от цял свят. В рамките на обучението те участваха в реалистични симулации на космически мисии – от работа в условия на безтегловност и EVA тренировки до управление на системи и цялостна мисия до Марс. Програмата възпроизвежда условия, максимално близки до реални космически полети.

Фестивалът „Ало, Космос! Говори България“ ще се проведе на 26–27 юни 2026 г. в София Тех Парк и за шеста поредна година ще събере учени, инженери и хиляди млади хора, вдъхновени от науката, технологиите и Космоса.

Венета: Привет, Гала!

Гала: Много се радвам. Добре дошли. Колко ми е приятно. Добре дошли.

Максим: Много се радвам да те видя отново.

Гала: Чакай само. Това са дрехите, скоито там ли ходехте или вие си взехте като така спомен?

Максим: Не, не, не, не. Това ни е униформата, с която бяхме през цялото време.

Венета: Това са астронавтските костюми, с които всички астронавти в Алабама тренират.

Гала: Сериозно ли?

Венета: Да, съвсем сериозно. Това са истинските астронавски дрехи. Даже ако погледнеш на снимките на НАСА в интернет, всички космонавти са с тези костюми.

Гала: Сядайте да ви почерпя по едно кафе. Пили сте ли кафе там?

Максим: Не [смях], американско кафе.

Гала: Не казвай такова нещо.

Венета: То беше американско кафе.

Гала: А да, то не е за пиене, разбирам. Не, реших да не е имало и някакви ограничения.

Венета: Не, не.

Гала: Това нещо признавам, тук към Максим ще се обърна, защото знам всички готини смислени неща, които си правил и сме говорили за това, но правиш и много щури неща, но такова нещо честно казано ме изненада.

Максим: Не е чак толкова щуро. Да права си, Гала, че особено с Венета минахме пътя Камино, написахме книга, пеех с Мишо Шамара, направихме няколко много прекрасни песни.

Гала: Готини, нощури.

Максим: Това е, което аз наричам излизане от зоната на комфорт, защото когато излезеш от тази зона на комфорт, от всекидневния живот в офиса, комуникацията с клиенти, с колеги, тогава се чувстваш по различен начин, виждаш живота отстрани. Декември имах рожден ден и се събрахме у дома в неделя с децата да мислим какво предизвикателство да имаме за рождения ден. И в поканата, която изпратих домоите гости, пишеше: "Моля ви, не ми носете подаръци." И наистина всички знаем, обикновено след всеки рожден ден имаме 50 бутилки вино, четири сервиза за уиски.

Гала: Вие имате и толкова приятели, че има с кого да се изпият тези 50 бутилки вино.

Максим: И просто казах „Моля ви, не ми носете подаръци. Ето един QR-код, ако искате да ме подкрепите в следващото ми предизвикателство. С Венета заминаваме на космическа тренировка.“

Гала: Бяхте ли говорили преди това за за такова нещо и ти въобще фен ли си на подобни неща, Венета?

Венета: Аз съм супер фен на подобни неща. Даже донякъде ги предизвиквам. Не, не бяхме говорили за такова нещо преди това. Роди се идеята в  една неделя вкъщи с децата, когато се чудехме какво да измислим за рождения ден на Максим този път. И тя си дойде абсолютно спонтанно тази идея,

Гала: Прегърнал си я, нямал си никаква съпротива.

Максим: Вени предложи да съберем пари, за да спонсорираме един млад човек от България от проекта Hello Space, който правим с Атлантическия клуб да отиде евентуално на обучение в Америка. И аз тогава казах, просто подхванах темата космос. Казах, чакай малко, защо да не отидем ние? Ние лесно ще изпратим млад човек. И докато си говорихме, просто почнах да търся в телефона си. Открих този Space and Rocket център в Хънтсвил, едно малко градче в щата Алабама. Веднага кандидатствахме, казаха ми, че няма места. Това е обучение, което се прави само веднъж годишно.

Гала: И доколкото разбрах, много малкохора, така че е логично.

Венета: Това е програма, която се прави един път в годината. Най-дългата възможна програма, която този център предлага и е само за възрастни.

Максим: И така, открих ги, нямаше свободни места, написах едно нещо като есе, в което им казах колко е важно, че аз имам рожден ден.

Гала: Ти можеш да ги накараш да намерят места.

Максим: [Казах]че това е супер важно за нас и след като е веднъж в годината или поне в програмата нямаше друго подобно обучение. Иначе всеки ден имат деца, ходяттам за един ден. И тогава ми отговорих и казах: "Окей, щом е такъв случай, отваряме още две места." И така с Вени попаднахме в Алабама.

Гала: Какво представлява този център?

Венета: Уф, този център представлява едно огромно пространство с музеи, ракети, наземни станции, с които се вижда какво се случва в космоса в момента. Има инсценировка на станция, в която се отглеждат в космоса салати, зеленчуци, храна. Има двигатели на ракети истински. Има макети на ракети, които са летяли вкосмоса досега. Има истински ракети, които са строени. Има примерно целия контролен панел на една от първите мисии на Аполо, а която е строена от IBM навремето. На която обаче паметта ѝ е само 64 GB и човек се чуди как това нещо е летяло в космоса изобщо.

Максим: Сега много важно е, че това всъщност е мястото, в което се тренират и се подготвят всички космонавти, летящи с американски кораби, включително и руснаци. В момента има двама руснаци, които са в американскастанция. 21 от възпитаниците, които са завършили нашия курс, са станали космонавти и техните снимки ги има там с един голям надпис: "Ти можеш да бъдеш един от тях." И това е нещо уникално, тъй като ние за десетина дни преминахме през това обучение, през което минават истинските космонавти. С тази разлика, че ние след това си взехме самолета и се върнахме в София.

Гала: Другите взимат ракетата и отиват…

Максим: Те продължават това да го повтарят с по няколкогодини вероятно. Тъй като ние всяка сутрин имахме закуски с едни интересни хора, които ги наричаха доценти. Някаква си тяхна терминология. Това са хора на по 80 плюс години, които са работили в НАСА, инженери, софтуеристии са пенсионирани и те са им намерили такава работа. Като идват хора за обучение, те закустват с тях и им разказват интересни истории. И един от тези доценти, който имахме, Чарли, всъщност ни разказваше за грешките и казваше:"Тук може да допускате грешка, там не можете горе в космоса, тъй като в космоса няма грешка,има черно и бяло.

Гала: От кои страни бяха хората, защото знам, че е международен центъра.

Максим: Само американци и двама българи.

Венета: Не, имаше едно момче от Холандия.

Максим: От Нидерландия.

Венета: Да, от Нидерландия. И едно момиче от Тайланд.

Максим: Но те бяха в съседни групи.

Венета: Те бяха в съседни групи, но интересното тука беше, че момичетоотТайланд и едно друго момиче от Америка, те завършваха, учеха в момента, завършваха Space Management Operations, тоест има вече такава специалност. Учи се в училище. Хората могат да се научат как да оперират на ground stations, как да оправят, да направят логистиката на кораба и да организират цялата операция.

Гала: Е сега, Венета, тъй като ние с теб живеем в много хубаво време за нас жените, защото светът отвори вратите си много за жените. Там как беше? Колко бяха мъжете и колко бяха жените?

Венета: Ами може би, аз бих казала поравно, май, че.

Максим: Да, почти поравно. Имаше примерно може би пет жени и 10 мъже или шест жени и девет мъже.

Венета: Те са различни, те в двете групи бяха по бяха различна различна.

Гала: Тоест нямаше превест на мъжете горе-долу еднакво. Добре. 10 дни как беше? На някакви модули ли беше разделено цялото време?

Максим: Преминахме през всички възможни обучения. Работа в космическа станция, работа на пулт, за да командвамекосмическата станция. Ходихме на Марс последния ден. Това ни беше най-уморителната, на мене специално ми беше най-уморителната мисия, защото ние тренирахме предишния ден четири или пет часа за тази мисия, а след това целия ден бяхме на Марс, като излязохме в открита…

Гала: Ама чакай, какво се прави? Какво значи тренирахме, а после бяхме? Каквопредставлява това нещо?

Максим: Влизаме в космическия кораб, почваме да го управляваме. На този кораб всеки си има мисия. Ние бяхме пет души.

Венета: Ние бяхме пет души на щаба в кораба. кораба. Имаше седем човека на станцията, на земната станция и още двама човека, които имаха за мисия да поправят космическия кораб, защото се беше развалило нещо в космоса.

Гала: Реални ситуации. Тоест ти трябва ли да приземиш това чудо реално и разбираш ли кога?

Венета: Трябва да излетиш, да го приземиш на Марс, това беше нашата мисия. Да го приземиш на Марс, да инсталираш там станцията, да включиш комуникация, да инсталираш тока, да дадеш въздух, да построиш цялото нещо. Имахме и и форсмажорна ситуация, защото ръководителя на станцията трябваше да инсценира припадък.

Гала: Вие трябва и първа помощ да дадете?

Венета: Трябваше и първа помощ да му дадем

Гала: На мен ми се счупи ръката. Трябваше да падна на земята със счупена ръка.

Венета: И ние трябваше да го спасим.

Максим: Трябваше колегите да питат медицинския персонал на земятакак да процедираме, да бием ли обезболяващаинжекция, да го вържем ли? Дойдоха, вързаха ме. Въобще всичко е едно към едно.

Гала: А изморителното при излизането кое беше, Максим, защото каза „Беше изморителна тази част.“

Максим: Защото ние излизаме през едни…първо излизаме през един много малък отвор, тъй като всичко е едно към едно. Ти пълзиш през този отвор.

Венета: Ти си със скафандър. Ти си ти си облечен със скафандър. Минаваш през тези малки дупки кораба.

Максим: Имахме големи скафандри на главата и освен това допълнителни бели дрехивърху нас, които много не позволяваха.

Венета: И седиш съответно в самата капсула, както при излитането космонавтите седят, което е съвсем малко място. Дори се зачудих как ще изкарат следващата мисия как ще изкарат 10 дена четирима човека в това място. То наистина е много малко

Гала: Кажи ми усещането при безтегловност! Чувстваш ли се много слаб, леккато перце, фин? Готино ли е или не?

Венета: Знаеш ли как ни накараха да се почувстваме в безтегловност? Има някаква, под водата на 7-8 м, подводатастигаш до състояние на безтегловност. И всъщност нас, за да ни накарат, да влезем в такова състояние ни вкараха под водата в съответните дрехи и трябваше да играем баскетбол и да построим някакъв шестоъгълник строяхме, но това го правиш под водата, нали, което всичко е много забавено, трябва да си подаваш, нали, да уцелиш човека до теб, да си кооперираш с човека.

Максим: Това, което виждате в момента, което прави Венета, всъщност също е  симулация на безтегловност, защото това са едни пружини, това се казва ходене на луната. Това са едни пружини, които те дърпат нагоре и ти се чувстваш като в безтегловно всъщности в същото време трябва да ходиш, за да можеш да имаш досег  до луната. И това също беше нещо, което това беше много лекичко и доста развлекателно, въпреки че ние се притеснихме.

Венета: Абе лекичко, лекичко. не е толкова лекичко, защото тези пружини те дърпат във всички посоки всъщност трябва полагаш големи усилия, за да можеш да вървиш напред. То изглежда лекичко.

Максим: Едно от предизвикателствата беше начинът, по който живяхме. Ние живяхме в едни малки стаички, с по няколко души в стая. Мъже отделно, жени отделно.

Гала: А така ли? Не сте били заедно?

Максим: Не, не, не. Мъжете бяха на втория етаж, жените на третия. И тези стаички нямаха прозорци.

Гала: Може би пак за да имаш усещането, че си в…

Максим: Да. И леглата бяха такива като койки, дървени на практика. Легла ние, слава богу, си бяхме донесли от София, взехме си спални чували. Значи влизаш в спалния чувал и си спиш. И първия ден

Гала: От Камино сте свикнали да спите така. >>

Венета: А не Камино ни беше много по-луксозна версия спрямо това, което живяхме тука.

Максим: Но знаеш ли, най-важното в това предизвикателство, първо ние искахме да го изживеем наистина, но и това, коетоискахме беше да покажем на много млади хора и не само млади хора в България, че това е възможно. Ако си мечтаеш да бъдеш космонавт, със сигурност всяко второ дете или всяко дете си мечтае да бъде, може да се случи. След като Максим и Венета са го направили, може да го направят и Елена, и Иван и който и да е друг. И наистина апелирам и това, което ние правим с Hello Space проекта. Идват 5, 6, 700 деца всяка година, тази година през юли, шесто издание, а имат пряка връзка с космоса всяка година иразговарят с реални космонавти в реално време в рамките на 30-40 минути. Тези деца, тези млади хора, те са супер мотивирани, за да видят какво е там. Могат да отидат до Алабама. Тук има съвсем наблизо в Турция, в Измир има център, в който ходят много деца български.

Гала: Пак подобен център.

Максим: Да. Той е лицензиран център на всъщност на този център, който е в Алабама. Ние бихме искали в България да направим нещо подобно и разговаряме вече с хората. Срещнахме се, обядвахме с главния маркетингов директор на този център на базата. на лагера, както те го наричат, Space Camp или космическия лагер. Но много е важно хората да видят, че това е възможно.

Гала: Много е готино да се случи тук, защото ние всички сме отправили поглед към космоса. Дали мечтаеш да отидеш там или не, но постоянно се взираме.

Венета: Две неща, две неща ми направиха много силно впечатление. Първо, като отидеш там изведнъж всичко това ти се струва като все едно, че ей сега ще скочиш и ще го направиш.Когато си оттук, някак си го гледаш като в следващ живот, друго време, нали, някакво бъдеще. Като си там, просто се качваш на кораба и го правиш. И второто нещо, което ми направи много, което наистина ме трогна, един от преподавателите, един от инструкторите ни, в момента, в който ние влизаме там, те чуват акцента, разбира се и веднага започват, а вие откъде сте? И аз казвам: "От България" и казват,"Ама вие сте супер добри по математика и физика. Вие имате най-добрите школи поматематика и физика."

Гала: Ех че хубаво, чак аз настъхнах на място. Толкова добре се почувствах и си казах „Да бе наистина имаме супер супер готини деца, които са много добри в това отношение.“ Също си казах „Боже това наистина ти дава възможност, би дало възможност на тези деца да се доближат до тази среда.“

Гала: Ох, направете го. Много е хубаво. Само като си помислим как препуска светът, технологиите. Ами то наистина ще е утре времето, в което ще може да се отскача до космоса.

Максим: То е днеска вече.

Венета: То е днеска. Знаеш ли за какво говорихме? Говорим за това, че ще се инсталира станция на Луната, което ще се случи в рамките на следващите няколко месеца и от Луната да може да се зарежда, за да се стигне до Марс и да се направи и там станция, за да може да се прехвърча от едно място до друго, което звучи, нали, казвайки го оттука, звучи много футуристично, обаче слушайки го на място, то се прави в момента.

Максим: Виж, освен всички тези тренировки, имахме много теория. И един от специализираните курсове беше за правото, юридическата рамка.

Венета: Имахме дебат.

Максим: Всъщност юридическата рамка кой какво притежава в космоса.

Гала: На чия територия?

Максим: Като кацнеп на луната, кацат американци, ама може да кацнат и руснаци, може да кацнат и израелци, което беше аха да се случи. Може да кацнете японци. Чия е тази територия, кой разрешава, кой си я заплюва, каквиса тези граници. Това е много сложна материя, защото вече хората могат да ходят там.

Гала: Боже, това предстои и с това да се сблъскаме.

Максим: Да.

Венета: Да. Но тука имаше едно много силно послание от страна на НАСА, което го чух няколкократно през цялото време, особено в дебата, защото не трябваше да правим дебат на тая тема. И особено в дебата пролича много ясно, че НАСА всъщност е отворена. Те не търсят да да завземат. Те са отворени към всички технологии, които целиятсвят, всички страни могат да предложат и искат да ги интегрират в това нещо, защото всяка страна има някаква някаква специфика и работи по някаква тема, която може да се да се присъедини и присламчи към такива мисии.

Гала: Да, бе Венета, може би сега е виждаме тази красивата, романтичната страна на нещата, на космоса, на звездите. Най-вероятно утрешните войни ще са войни за територии в космоса.

Максим: Ами то първо, ако може да решим, да решим териториите на земята,ще е далеч по-разумно, защото разбира се космоса,както и Вени каза, трябва да има все пак някакво сътрудничество. Но знаеш ли, има и един дълбоколичен момент. Закусвахме една сутрин там, нашата група 15 души, закусвахме една дълга маса. Всичко беше много аскетски.

Гала: Какво закусвахте? Извинявай, само се вмъквам. Хубав хляб, Венета, имаше ли?

Венета: Космически. Космически, да кажем.

Максим: Е, не, не, не, не.

Венета: Бейгълс имаше бегъли.

Максим: Такива гевреци. Да. Всичко беше многоаскетски, беше много семпло, много мъничко. И докато закусвахме, един от нашите колеги от Америка ни каза: "Абе вие двамата познавате ли се?" Ние казахме: "Ние сме женени." Той каза, "О, жена ми никога няма да дойда с мене на такова нещо." И аз тогава си казах, виж какво нещо е. Двама души, които си предаваме енергия един на друг и не само от Камино, ами всичко, което правим, всъщност го правим по този начин, че имаме тази химия да се разбираме и да искаме да правиминтересни неща. Този личен момент всъщност е много важен в нещата, които правим заедно.

Гала: Сигурна съм, че е така.

Максим: Космос е нещо сега. Кой знае какво ще е следващото?

Гала: Кой знае какво ще е следващото? Ти със Сейшелите, Индийския океан. Световният океан е най-малко проучен. 80% от него не е проучен. За космоса знаем повече. Мисли тогава в тая посока.

Максим: Еми нашите приятели Стефан и Максим Иванов нали преплуваха Атлантическия океан с гребане. Направиха го миналатагодина с Индийския океан всъщност от Австралия до Африка.

Гала: Ама не гребане, друго измисли.

Максим: Гребането е много много тежко предизвиканството.

Гала: Сигурна съм. Като ми разказвате за тея неща и каза преди мъничко, че е имало много теории. Има ли нещо като изпити или не? Имате ли някакъв документ, че сте били там, че тоя курс е изкаран?

Венета: Имаме сертификат за това, че сме го изкарали тоя курс, но то цялото нещо няма изпит, но ти всъщност за да приложиш тая теория, презкоято минаваш, ти трябва ти правиш една симулация и ако не си я усвоил тая теория, ти няма да си направиш симулацията и корабът ще крашне, нали? Няма да може да излети, нещо друго ще се случи.

Максим: Управлявахме F16.

Венета: Да, в симулатор управлявахме F16.

Максим: Тези изтребители, които нали, които България си купи. Чакаме още седем-осем да дойдат и последния ден всъщност управлявахме, освен че бяхме в самия F16, проследихме цялата история на американската авиация на място, което е може би е част отнашия лагер, но не беше вътре в самото сърце. Ходихме по-далече, минахме през цялата история на американската авиация. Спряхме на F16, разгледахме го, чухме всички истории около него, след това влязохме вътре. Всеки си имаше реален пулт.

Венета: Да, симулатор.

Максим: Реален пулт, както е самия самия пулт. Трябваше да излетиш, след това да кацнеш, стреляш в ракети. Тоест, всичко е направено така, че ти да се почувстваш наистина авиатор.

Гала: Като част от всичко това.

Максим: И не напразно, наистина. А всички казваха: "Учете добре, защото вие утре ще станете космонавти. Ние ще ви наблюдаваме." Самата церемония по връчването на нашите дипломи беше изключителна, точно както в Америка се правис много блясък, с мастъра церемонии, с модератор, на български се казва конферансие. И беше страхотно. Нашият екип беше отличен като outstanding team, което означава изключителен тийм.

Гала: Е, браво, браво.

Максим: Получихме тези емблеми за outstanding team.

Гала: Знам, че предстои пресконференция днеска.

Максим: Днеска следобед всъщност в Атлантическия клуб представяме това, което сме научили, това, което сме преживяли и това ще бъде нашият апел именно към тези млади хора, които са идвали пет години на Hello Space, че могат да го направят и ние сме на разположение да им разкажем всичко. Аз се върнах с 4000 снимки, с много часове видео, с екшън камера, цялата мисия на Марс.

Гала: Направете това, което сте замислили, защото наистина много ми харесва. Но сега един последен въпрос извън това, тъй като и двамата сте бохем и знаете как да се радвате, да се наслаждавате на живота, аскетски сте живяли там. Остана ли време да отидете някъде нещо да видите там, да отидете на една хубава вечеря с хубаво вино, нещо?

Максим: Сега там алкохолът е забранен. Алкохолът и цигарите са забранени. Подписваме декларация при влизане. Една от няколкото неща, които подписваме, декларация, че нямаме право. Последната вечер след като получихме дипломитеотидохме с Вени в самия град да го видим Хънтсвил. То едно малко симпатично, много добре подредено градце и пихме по една чаша италианско вино и си разделихме една пица.

Гала: Това ли беше?

Максим: Това беше. Но преди това бяхме в Нeшвил.

Венета: Ние отидохме два дена по-рано, защото трябваше да се аклиматизираме малко, да обърнем времето и прекарахме два дена в Нешвил. И също се озовахме в центъра на един огромен купон. 14 февруари в Нешвил беше феноменално преживяване. Феноменално преживяване.

Максим: Цяла Америка беше там.

Венета: Концерти имаше 24/7. Във всички барове танцувах, танцувахме кънтри, пяхме. Беше беше феноменално преживява.

Гала: Чудесни сте. И аз ви благодаря, че сте такива, че правите всичките тези неща, с дами идвате да ги разказвате.

Максим: Ние ти благодарим. И аз наистина искам да се обърна към толкова много зрители. Имаш. Не е толкова трудно,опитайте го.Космосът си струва, всички тези изпитания си струват, защото това е наука. Това не е само физическо изпитание, това е наука. И колкото повече знаем, колкото повече виждаме, пробваме, тестваме, ставаме по-добри, по повече енергия получаваме. И ние се върнахме оттам с три пъти повече енергия, отколкото сме имали. Е, да знаеш, никой не ни е питал на колко сме години. Никой не ни е питал: "Абе, що сте тука?“ Донесли сме ти подарък, Гала. Това е наша снимка с българското знаме в саматабаза.

Гала: Оха! И ток ли носиш оттам?

Максим: Да, нося ти и ток. Има посвещение към тебе и към твоя екип:„Космосът е по-близо, отколкото много хора се мислят“

Венета: Което е факт.

Максим: Уважаваме те и те обичаме.

Гала: Много ви благодаря. Много ви благодаря. Ще си я сложа там и ще ѝ се наслаждавам.

Гледайте цялото интервю тук: https://www.maximbehar.com/bg/video/431/nova-tv-na-kafe-s-maksim-behar-i-saprugata-mu-veneta

Максим: Добро утро и честит празник на Вас и на всички!

Диана: Честит празник!

Венета: Честита Баба Марта!

Диана: Цяла сутрин сме в такава динамика, че забравяме да си честитим този толкова хубав празник, пролетен. Вече се усеща пролетта.

Максим: Много се радваме, че сме в любиматателевизия точно на този празник.

Диана: И аз ви благодаря, че сте тук. Всъщност това приключение ви беше подарък за рождения ден, нали така, г-н Бехар? Как изобщо тръгнахте на тази космическа мисия?

Максим: Аз си го подарих за рождения ден, тъй като исках да е нещо интересно, уникално, което ще запомня и много се радвам, че го измислих. Всъщност Венета подаде топката, че е добре да съберем пари и да спонсорираме един млад човек, който да отиде на такъв тренинг. И аз в един момент казах, "Много по-добре, аконие отидем, защото ще може да кажем на цяла България, че след като Максим и Венета го направиха, може да го направи всеки." Изглежда много необичайно, много странно, като стоиш тук в София и си казваш, нали, „Космическа тренировка, Хънтсвил, Алабама, как се стига до там? Какъв е този лагер? Пък спим по няколко души в една стая, мъже отделно, жени отделно, в едни супер неудобни легла, такива като дървени, като койки, пък на два етажа.“ Всички тези неща като си ги представиш от София, си казваш „Това енещо голямо.“В същото време е нещо супер интересно, нещо, което ни напълни с енергия и ни показа, че можем да постигнем, може да преодолеем и това препятствие.

Диана: Какво виждаме сега на кадрите?

Максим: Това се казва ходене по луната. Това е moon walking. Това е Венета. И това е симулиране всъщност на безтегловност.

Диана: Изглежда лесно. Може би не е толкова лесно, колкото изглежда.

Максим: На мен ми беше лесно, Вени твърди, че не е.

Венета: Не, не е толкова лесно, защото всъщносттези пружини, които те държат отвсякъде, са направени така, че да те поставят в почти в ситуация на безтегловност и ти трябва да се пребориш с това нещо, за да може да ходиш и неслучайно са сложени по по земята, са отпечатани стъпките на Армстронг, който е стъпил на луната и оставил тези отпечатъци и ти виждаш колко големи крачки са направени, които не са човешки крачки, нормални, просто защото е много труднода ходиш по този начин. Не може да правиш нормални крачки, а сезасилваш и вървиш напред. И ние затова се се забавлявахме тука с всякакви такива напред, назад, настрани опитвахме да ходим.

Максим: Имаше по-трудни изпитания, обаче в крайна сметка като вече бяхме на летището в Хънтсвил и аха, да се прибираме обратно, видяхме, че нищо не е било трудно. Точно обратното беше много интересно, много вдъхновяващо. Видяхме интересни хора. Всъщност за тази една седмица, десетина дни минахме през всичко това, което правятистинските космонавти.

Диана: Какво правят, какво ние не знаем?

Максим: Ами ние сме гледали чак толкова толкова много видеа и YouTube е пълен с най-различна информация. Няма нещо, което чак толкова много да ни изненада, но трябва да отидеш и да го направиш. И първите един-два-три дни, пък и jetlag малко, беше леко уморително.

Диана: Ядохте ли космическа храна?

Венета: Тя е толкова минималистична, концентрирана.

Максим: Ние вкъщи имаме космическа храна, защото България е голям производител.

Диана: Точно така.

Максим: Но не, не опитахме. Ядохме много семпла, простичка американска храна, хляб, масло, конфитюр, ето такива бъркани яйца, бургери, разбира се, но храната въобще не беше нещо, което ни стоеше в главата, ама въобще, въпреки че беше закуска, обяд, вечеря. Закуските бяха най-интересни, защото се срещахме с пенсионирани ветерани от НАСА, които на масата, докато ние закусвахме, ни разказваха всъщност истории за Аполо, истории за Challenger, истории, които ние нямаше откъде да прочетем и това бяха много интересни срещи. Плюс това, в този център се намира най-големият космически музей в света.

Диана: Какво има в този музей?

Максим: Всяка свободна минута с Венета бяхме в музея.

Диана: Да, предполагам много интересни експонати. Какво най-много ви впечатли?

Венета: То е огромно пространство. Вътре има всичко, което можеш да си представиш, свързано с космоса, включително макети на ракети. Дори истински ракети. Даже истински двигатели, системи залансиране, за изстрелване на ракети. Пултовете са там. Постоянен streaming с космоса.

Максим: Екрани, на които може да видиш какво се случва в момента в космическата станция на живо.

Диана: Да, представям си аз знаете ли какво се върти в главата ми през цялото време? Защо човечеството, световните лидери и всички ние не вървим в посока, в която да развиваме такива инициативи, в които надграждаме, в които създаваме, вместо да се бием, да водим войни, да се мразим и така. Имате ли отговор на такъв въпрос, защото особено, когато отидеш в такава среда, където можеш да мечтаеш без граница, без хоризонт над себе си и после се потопиш в реалността?

Максим: Първо, е много скъпо и второ, Америка е държава, която страшно много инвестира в това. Вярно е, отложиха мисията до луната за две години. Първо е много скъпо. Второ, изисква огромно огромна концентрация на наука. И трето, сега откакто свят го има, хората са водили някакви войни. Да, разбира се, не бива да загиват хора, не бива да умират хора, но пък от другастрана има диктаторски места, в които режимите са толкова стриктни и толкова консервативни, че ограничават всяка свобода и всяко развитие. И за себе си нямам отговор дали това може да се случи от самите хора, които биха искали да бъдат по-свободни и да се освободят или трябва да се води някаква война. Нямам отговор, въпреки че ние двамата абсолютно сме леко пацифисти. Не бихме искали въобще да въобще да има никакви войни.

Венета: Крайни пацифисти. Значи, то като си там на място, всичко ти изглеждатолкова достижимо, че просто си казваш: "Окей, ще изкарам още един тренинг и ще полетя." То наистина така изглежда там.

Диана: А може ли на базата на тези тренинги да станете космически туристи?

Венета: Да, всъщност това е тренингът, който минават всички космонавти, всички хора, които са излетяли вече. Това е първоначалният стадий и след това кандидатстваш и може да продължиш с това нещо вече в зависимост от твоята физическа подготовка, от познанията ти, тренингът може да продължи от няколко месеца до няколко години, но като цяло е това.

Максим: Всичко е едно към едно. Ние бяхме на космическа мисия в космически кораб. Аз правих такива опити, химически опити на станцията. Венета управляваше станцията. Бяхме трима души в екипаж. След това бяхме един ден на Марс.

Диана: Един ден на Марс. Как е на Марс?

Максим: Ами правихме точно това, което правят и истинските космонавти.Изстрелваме станцията, следваме траектория, пристигаме на Марс. Ние сме тези, които трябва да приземим станцията на Марс. Излизаме от нея през едни тесни тунелчета, в които лазиш. Защото и плюс това имахме допълнителни скафандри върху нас и толкова големи на главата и допълнително дрехи. Супер тежко беше. Излизаш след това стояхме в самата станция, която беше базирана на Марс, където имахме различни упражнения. Садихме, лично аз садих салати и някакви неща, които след това си върнахме на земята. Тоест,правим го всичко едно към едно. Имаме инструкции, имаме връзка с команден център. Един ден бяхме в командния център, за да видим как се случват нещата. Давахме команди.

Венета: Имахме си имахме си роля в командния център.

Максим: Всеки има роля навсякъде. Един отговаря за комуникации, друг отговаря за за излитане, третият отговаря за примерно температурата вътре в станцията. Всеки си има роля. Тоест едно към едно го преживяхме. Разбира се, с някакви отклонения, въпреки че когато те ни инструктираха и ни казаха коя е най-голямата грешка в космоса и ние мълчим и не знаем коя е най-голямата грешка и отговорът беше „ Няма грешка, защото в момент, в който сгрешиш, си аут.“ Тоест там няма грешка. Не може да кажеш „Ало, сгреших.“ нали? Грешка, прошка или там каквото и да е.

Венета: Но пък тренировките са толкова много, толкова интензивни и толкова големи, така че трябва да стане някакъв наистина провал, за да се получи грешка и ти не си сам там.

Диана: Сега изглежда ли ви възможно по някакъв начин да опознаем космоса, след като сте били на тази мисия, защото ние сме много далече от това все още твърде са слаби технологиите за момента. Имаме нужда от много голям чувствителен, драстичен напредък.

Максим: Имахме цял следобед на тема космическо право. И то беше дебат всъщност с различни групи. Бяхме разделени нагрупи. Имахме дебатна тема космическо право, защото кой владее тази територия? Каца някой на Луната и казва, "Тази територия е моя." Как така? Откъде накъде? В същото време американците казваха:"Ами заселниците от Европа преди 250 години, които са дошли в Америка, как са си взели територии?" Тоест нашите инструктори го казваха. Имахме половин ден сглобявахме ракети. Ние самички сглобявахме истинска ракета. След това ги изстрелвахме. С двигателя, с крилата, с всичко. Единден имахме посветен на авиацията и в симулатор след това управлявахме F16. Ние освен че минахме през всички през всички самолети от тези, които са били във Виетнамската война до F16 с пълни характеристики, с инструктори, с всичко. Аз самия съм виждал и съм влизал в F16 тук на граф Игнатиево преди години и след това обаче управлявахме на симулатор истински пулт, истински ръкохватки, команди и всичко. Не е лесно. Трябва много, много репетиция трябва, защото това са многочувствителни уреди.

Диана: Една малка грешка може на такъв бърз самолет…

Венета: И се завърташ няколко пъти във въздуха.

Максим: И ето, а това беше едно изключително интересно изпитание, което ние не знаехме къде отиваме. Когато попитахме да ни изпратят програма, те ни казаха: "Ние програми не изпращаме.“

Венета: То нямакак да ти да изпратят програма, защото самото преживяване е преживяване. То няма как да го опишеш като програма, защото всяка всяка мисия, която ни възлагаха, всъщност имаше еднаподготовка в началото, която ти обяснява теория, обяснява ти какво трябва да правиш, дават ти начин да четеш инструкциите, къде са, посняват и кое какво е и след това те пускат да правиш тази мисия. И всъщност цялото нещо е свързано хем с теория, хем с много практика вътре, хем с много физически упражнения и то няма как да се опише това нещо в една програма. Така че ние наистина не знаехме къде отиваме, не знаехме какво ще правим.

Максим: Първата вечер имахме вечеря за добре дошли и беше една от вицепрезиденткитена центъра на НАСА и тя още в първите си думи ни каза „Да знаете това ще бъдат едни от най-интересните дни във вашия живот.“

Диана: И така ли се оказа?

Максим: Абсолютно беше права. Да не кажа най-интересните. Беше абсолютно права. И когато първия ден отидохме с Венета, още нямахме дрехите дори и решихме да обиколим, видяхме българското знаме.

Диана: Къде го видяхте?

Максим: Вцентъра на НАСА.

Венета: В музея са закачени. Има един цял таван с всички държави, които са участвали снещо някога.

Максим: Толкова хубаво ми стана, че видяхме българското знаме и затова освен, че нашето преживяване, освен, че нашите емоции, спомени, а и всичко останало, идеята беше много хора в България да си кажат:"Абе тези щом могат това да го правят, и аз мога.“ тъй като много често читатели, зрители, слушатели, те се отъждествяват с хората, които виждат. И аз се обръщам тук към всички, особено младите хора в България. Можете да го направите. Можете. Мисията, на която ние бяхме, се случва един път вгодината с тази продължителност, с толкова хора. Бяхме 15 души в групата, от които 13 бяха американци и имаше двама чужденци, които бяха българи. Но има тридневни програми, има еднодневни програми. Има в Измир училище, което е под лиценз на нашата база в Хънтсвил, Алабама. Искаме да я видим български космонавт колкото се може по-бързо, за да може и България да влезе в тази колода от карти на интересни хора.

Венета: Много е достижимо.

Диана: Много ви благодаря най-вече, че ни дадохте възможност малко да погледаме отвъд и да си помечтаем. Благодаря, Максим и Венета Бехар!
Максим: И ние благодарим! С този костюм ви чакаме в базата съвсем скоро.

Диана: Благодаря ви. Благодаря и на вас, дами и господа, че бяхме заедно и тази сутрин. Живот и здраве, ще се видим следващата събота, точно 7:00. Хубава неделя и хубава седмица от екипа ни. Довиждане.

Цялото интервю гледайте тук: https://www.maximbehar.com/bg/video/430/euronews-maksim-i-veneta-behar-za-odiseyata-v-kosmosa

Виктор: Какво научиха и готови ли са за предизвикателствата в следващите космически туристически пътешествания? При нас трябва да е вече Макс Бехар, но Мария аз не го виждам дали не е останал с Венета на това обучение

Мария: и аз не го виждам.

Виктор: Трябваше да бъде тук да ни гостува специално първо при нас. Не знам къде е г-н Бехар.

Максим: Ето ме.

Мария: Много ни е драго. Здравейте!

Максим: Добро утро!

Виктор: Добро утро! Директно от обучителния център, виждаме с такова страхотно облекло.

Максим: Почти почти. Добра събота сутрин, идвам си с банана. Ще ви разкажа за него. Много се радвам, че сме заедно.

Виктор: Благодаря, че сте първо при нас да разказвате.

Максим: Благодаря за поканата. Знаете вашето предаване наистина ми е любимо. Особено събота сутрин, когато трябва да внесем малко свежест в няколко милиона домове, български. Пристигаме заедно със съпругата ми от Хънтсвил, Алабама. Това е центърът за обучение на космонавти, най-големия, единствен в Америка. Оттам са минали и там се обучават всички космонавти, американски и чуждестранни, коитослед това летят в космоса. 21 души от завършилите курса, който ние завършихме, всъщност след това са станали истински космонавти. Тоест са открили са ги по време на самия курс и техните снимки ги има навсякъде.

Виктор: Предложение имате ли вече да сте следващия космонавт?

Максим: Нямам още предложения. Това е много интересна идея, защото много се запалихна тази тема. Когато пристигнахме един следобед и след това имахме обучение, инструктаж, какво да правим, как да правим. На първата вечеря една от вицепрезидентките на космическия център още при влизането си на вечерята каза: "Това ще бъдат най-интересните дни от вашия живот да знаете.“ Беше абсолютно права. Това са най-интересните дни, които аз съм имал.

Мария: Виждаме кадри, загатваме.

Виктор: Да виждаме наистина си истинско обучение и предизвикателство.

Максим: Това, което минахме в рамките на десетина дни, е всъщност истинскотообучение за космонавти. С тази разлика естествено, че космонавтите го правят в продължение на година, две или три след това, всеки ден, за да могат така да се обучат, че да няма грешка в космоса. А всяка грешка в космоса не се плаща дори. Дорине, че се плаща скъпо, въобще не се плаща, защото всички знаем какво какво може да се случи. Преминахме през много теория и много практика, през много физически упражнения, скуба дайвинг, където бяхме в безтегловност и всички тези възможни неща, които могатда се случат в космоса. Бяхме цял ден на мисия до Марс, която беше много уморително, защото вече беше съвсем накрая. Правихме химически опити. Бяхме в един ден също в космическа станция, един ден на пулта, от когото се управлява космическата станция. Има много, много, много, много сложни неща, които ние въобще не може да си ги представим, които не са чак толкова физическо натоварване, обаче изискват мигновена реакция и много интересни моменти, в които наистина трябва да съобразяваш бързо, трябва да знаеш кое копче къде е,да си го научил добре и така пълен съм с енергия.

Мария: Виждаме, че така сте много ентусиазира от всичко това, което сте преживяли там, но кажете ни за този костюм, с който Ви виждаме сега.

Максим: Това са нашите костюми, които ни дават още при пристигането. Имаме си отличителни белези. Тук всеки знае името на всеки един от хората. Знаете ли, ние бяхме 15 души. Това е тренинг, който се прави специално в тази база в Хънтсвил, Алабама. Той се прави само веднъж годишно. Там се намира най-големиятмузей на космонавтиката в света. Всеки ден има групи от деца, има студенти, има хора, семейства, които идват с децата си или пък сами те да разглеждат музея. Има обучения специално за деца през лятото за един ден, за два дни, за три дни, но тази програма, която се казва Advance Adults Train или програма за напреднали, се прави само веднъж в годината за 15 души. Ние с Венета бяхме единствените неамериканци, Срещнахме фантастични хора. Направихме си група в WhatsApp, говоримси всеки ден, разменяме си снимки, но най-важното беше цялата, бих казал леко аскетска програма, която имахме, защото живеехме в едни малки помещения, в които нямаше на леглото нямаше дюшек, имаше само просто дърво.

Виктор: Да е близко може би до реалната ситуация, в която бихте изпаднали.

Максим: По-скоро да, защото имаше осем легла в стаята на два етажа и нямаше прозорци в стаята, там където спяхме и когато първи ден ни раздадоха програмата, аз исках през цялото време исках от тях програма, зада знам какво ще правим и те ни казваха: "Програмата ще получите, като дойдете. Ние програми не пращаме на никого. “

Виктор: Някой да не вземе да се откаже, сигурно.

Максим: А може би или пък някой, не знам, да я разпространи, не знам. И когато отворихме и аз си казах: "Чакай, това не е възможно. 18:00 вечеря, 19:00 последно занятие с обобщение какво се е случило през деня и 20:00 всички в леглата.

Мария: Строг режим, г-н Бехар.

Максим: Да, 20:00 обикновено е времето, в което аз си тръгвам от офиса ми. Обаче спазихме този режим, тази програма, защото ние ставахме в 6 сутринта. В 7 и нещо трябваше да бъдем на едно място всички събрани за първо кафе и след това да отидем на закуска. Имахме всяка сутрин закуски с едни хора, които те ги наричат доценти. И това е официалната им длъжност. Тук на тяхните табелки пише „доцент“, които са пенсионирани инженери, софтуеристи от НАСА, ама всички бяха 80 плюс години и те стояха с нас и ни разказваха фантастични истории за Аполо, за Чаленджър, за спейс шътълите, заDiscoverу. Тоест всички тези хора бяха участвали в подготовката както на космонавти, така и на самите летателни апарати. И след това вече тръгнахме по програма. Последния ден дори управлявахме F16. Тези самолети, които част от тях имаме в България и все още ги чакаме останалите седем или осем да дойдат.

Виктор: Ами ние чакаме още няколко. Може да докарате някой, ако се наложи, като саготови.

Максим: Имахме последния ден управление на симулатор с всички възможни а електроники и пултове, които са абсолютно истински като в самолета. Разминавахме се с колегите, състезавахме се дори. А наистина бяха супер. Знаете ли, вие ме познавате, аз обичам да правя неща, които да ме извадят извън моя облак или да ме извадят извън зоната ми на комфорт. С Венета минахме пътя Камино. Написахме книга за това. След това пях с Мишо Шамара. Много пъти тук сме представили нашите песни.

Виктор: Сигурно някоя космическа песен щесъздадете сега с Мишо.

Максим: Ами още не съм мислил по този въпрос, но самото излизане от зоната на комфорт е изключително здравословно. Когато декември имах рожден ден, имах юбилей и с моите деца се събрахме една неделя на обяд да обсъждаме какъв да бъде подаръкът ми за рождения ден. И аз казах, моля ви, не искам никакъв подарък. Това написах и в поканата на моите гости, на партито. Вие получихте такава. А не носете подаръци, не ми носете бутилки вино, не ми носете картини, не ми носете а сервизи за уискиили резачки за пури или неща, които обикновено се носят. Ако искате да ми помогнете, искам да отида в космическата база в Алабама на подготовка. Ето QR код. Заповядайте. Реших го, защото беше изключително интересно предизвикателство, което ние преодоляхме много успешно. Преди два дни само имахме церемонията по връчване на дипломите и беше изключително вълнуващо. Точно по американски със сцената, с подиумите, с имената, с хвалбите. И сега смятам, че вече е време за български космонав. Знаете за тозипроект, който имаме в атлантическия клуб, който се казва HelloSpace. Колегите от HelloSpace, г-н Паси и целия негов екип много ни помогнаха и аз нямам търпение през юли, когато направим нашето шесто издание на HelloSpace в София да споделя всички тези впечатления заедно със снимки, с видеа пред учениците. Много често ме питаха защо какво го защо го правиш това предизвикателство? Нали тука в София може да си намериш 1 милион предизвикателства, да минеш по някоя улица с дупки или какви ли недруги неща има. И аз казвах „Не, това е нещо свързано с космоса, с бъдещето.“ Искам много хора и които ни гледат и които знаят за това наше пътуване да си кажат: "Аха, щом Максим може, и аз мога." Това е моето послание към младите хора. Тези, които са ученици, които са студенти, можете да го направите.

Мария: Но, г-н Бехар, кое от очакванията, които имахте преди да заминете за този курс, се размина с това, което видяхте там на място?

Максим: Нито едно. Това, което беше в Хънствил, всъщност надмина всичките ми очаквания ивсичко това, което аз очаквах, беше по 10 умножено като атмосфера, като изживяване, като разговори с хората. като работа в екип, като предизвикателства наистина, защото ти трябва да си страшно подготвен, за да може да влезеш в космическа станция. Примерно преди нашата мисия за Марс ние имахме шест часа подготовка предишния ден. Точно какво трябва да направиш, има инструктажи в едни големи папки, които не знам дали в реалния живот ги има, обаче според мене ги има, защото папката не може да изгори. Няма някое съпротивление или екранът да загасне или нещо да не може да си справиш. Папката си е папката и я носиш със себе си.

Виктор: Аналоговото остава. Но понеже сме към финала, г-н Бехар, две неща са ми много интересни. Първо в тази симулация за безтегловност какво е усещането и второто е банана, с който дойдохте. Защо?

Максим: Ще ви кажа. Първо в центъра за космическа подготковка в Хънтсвил се намира гроба на първата маймуна летяла в космоса мис Бейкър, която е летяла 1959та година в разстояние на16 минути само с ракетата Юпитер, заедно с друга маймуна, която е починала четири дни след това. Идеята е било мис Бейкър да ѝ се следят параметрите, защото 59-та година е нямало човек в космоса, разбира се. Тя се е върнала, живяла е до 84-та година и там има ритуал. Всеки, който влезе в космическия център, трябва да отиде да остави един банан на гроба на мис Бейкър, който е почти на входа на самия център. Ние не знаехме за това, но веднага отидохме с Венета, купихме банан, направихме си снимки, разбира се, сложихме го. Обаче по време на истинския, на реалния космически полет, банана има и друго значение. Нямам представа откъде и защо. Когато имаш проблем, какъвто и да е той, трябва да кажеш „банана“. Космонавтите, когато имат проблем, казват „банана“ и след това казват своя проблем. И думата е ключова, ние я използвахме често. Дори по време на този поход до Марспоследния ден, аз получих бележка, че трябва да падна на земята и да кажа, че ми е счупена ръкатаи веднага да кажа „Банана, имам

проблем, счупена ми е ръката“ за да могат пък другите мои колеги, които бяха в станцията, това вече вече извън извън космическия кораб, беше в станцията, да могат да ми помогнат, след като чуят, че съм казал банана.

Виктор: Ето „Банана, лалетата паднаха.“

Максим: Тези цветя вероятно са вече в безтеглобвност.

Мария: Точно така. Вие се доближихте до тях, г-н Бехар. Но кое е следващото предизвикателство, което което сте си отправили? Има ли вече нещо, на коетосте си намислили?
Максим: Не, още не. При всички случаи знам, че ще имам още нови предизвикателства и отново, ако ние с Венета сме го направили и сме толкова въодушевени и сме толкова мотивирани и сме пълни с енергия след всичко това, което видяхме, желая всеки един млад човек в България да го опита това нещо, включително и на вас ви го желая, разбира се. Най-важното е много скоро ние да имаме български космонавт в някои от американските а космически програми. Много ще се радвам да се срещна с тези хора. Много ще се радвам да се видя, с които ученици желаят да се видят с нас, да им разкажем за всичко това. Няма нищо страшно, а по-скоро това е интересно, предизвикателно и космосът е бъдещето.

Виктор: Да следваме мечтите си. Много ви благодарим, г-н Бехар, за този позитивизъм и за това, че заредихте и нас, въпреки че не сме ходили на това обучение.

Мария: Но сега и ние сме вдъхновени, може би един ден може да се случи и на нас.

Максим: Очаквам да ви срещна след завръщането ви.

Виктор: Добре. Банана, времето ни свърши. Това е проблемът. Така че до нови срещи.

Мария: България сутрин продължава.

Цялото интервю гледайте тук: https://www.maximbehar.com/bg/video/429/bulgaria-on-air-v-obuvkite-na-astronavta

Семейство Бехар успешно премина пълния курс на тренировки за космонавти в NASA U.S. Space & Rocket Center – aмериканският космически и ракетен център център на НАСА в град Хънтсвил, щата Алабама, и вече от два дни са отново в България. Те са първите българи, завършили с отличие тази подготовка в центъра, който подготвя космонавти и участници в американски космически мисии и е сред най-авторитетните тренировъчни бази в света.

Тяхното участие бе част от проекта „АЛО, КОСМОС!“ на Атлантическия клуб в България – уникална програма, провеждана веднъж годишно и достъпна само за 16 участници от целия свят.

„Щастлив съм, че нашата програма „Здравей Космос“ успя за първи път за си партнира с центъра на НАСА в Хънтсвил и оценката ни е, че семейство Бехар се справиха отлично. Казваме им сърдечно „добре дошли“ и ще ги очакваме да разказват много подробно по време на нашия космически фестивал в края на юни в София“, каза при посрещането председателят на клуба Соломон Паси.

Максим и Венета споделиха, че програмата включва интензивни симулации на космически полет, упражнения за работа в безтегловност и специализирани EVA тренировки (излизане в открития космос). Участниците преминават през сценарии, максимално близки до реалните условия на космически мисии, под ръководството на инструктори с опит в американската космическа програма.

Това, което правехме преди 30–31 години, няма нищо общо с това, което правим сега. С една дума: всичко се е променило.
Останали са няколко постоянни неща – честността, почтеността, нуждата да бъдеш креативен и иновативен. Но днес тези качества имат съвсем друго измерение.

През 1995 г. беше важно да си честен към обществото, към служителите си, към семейството. Сега е стотици пъти по-важно да си честен със себе си, с бизнеса си и с хората, с които говориш в социалните медии.

В света днес има около четири милиарда „собственици на медии“ – всеки с профил в социалните мрежи. Всички те са издатели, редактори и репортери едновременно. Това променя вида човек, с който работим – може би вече не сме homo sapiens, а някакъв homo socialicus, хора, които живеят в постоянно споделяне и комуникация.

„Днес изкуственият интелект повече помага или повече обърква хората?“

И двете – и помага, и обърква.

Когато за пръв път се появи генеративният AI, реакцията на мнозина беше близка до шок: „Как така една машина ще ми казва неща, които никой досега не ми е казвал?“ Първо го сравнявахме с по-умен Google.

Но развитието върви не просто с геометрична прогресия, а с прогресия по десет. За две–три години видяхме феноменална промяна. Днес вече не можем да изкараме и час, без поне веднъж да се допитаме до изкуствен интелект – да ни помогне с текст, пътуване, идея, анализ.

Разликата е, че това не е просто търсачка. Това е партньор – продължение на мозъка ни. Не някой, който само ни дава информация, а нещо, с което разговаряме и заедно стигаме до решения.

„Ако сега бяхте на 25 години, от какво бихте се пазили най-много в света на AI?“

От нищо не бих се пазил – и днес не се пазя от нищо. Единственото ми притеснение би било да не успея да го овладея добре, да не мога да „си говоря“ с него.

Днешните 25-годишни живеят в съвсем друг свят – свят на постоянна комуникация и огромно количество информация. Колегите ми на 20–25 години са многократно по-образовани и по-амбициозни от моите връстници преди години.

Опасността не е в изкуствения интелект, а в съпротивата към него. В това да кажеш: „Не, това е опасно, не искам да знам нищо за AI“. Точно обратното е нужно – партньорство. Когато се научим да си партнираме с изкуствения интелект, той ще ни помогне да разпознаваме фалшивото, да се предпазваме и да бъдем още по-оригинални и автентични.

„Днес виждаме все повече фалшиви новини и deepfake-ове. Как ще се справим с това?“

Да, всеки ден виждаме фейкове във всички социални медии. Но е по-добре да ги виждаме, да можем да сигнализираме и да разбираме какво се случва, отколкото да се правим, че ги няма.

Сигурен съм, че един ден ще бъдем „програмирани“ така, че на секундата да разбираме кое е фалшиво. Сега ни трябват 5–15 секунди, според майсторлъка, с който е направено фалшивото видео или новина.

Ключът е да нямаме страх и отхвърляне, а любопитство и желание да разбираме как работи технологията. Тогава AI ще е този, който ни помага да разпознаваме fake-овете, а не обратното.

„Как използвате изкуствения интелект в ежедневието си?“

Използвам го до нивото, до което са развити технологиите в момента. Много често го питам как би решил сложен казус – за мой клиент или за моята компания M3 Communications Group, Inc..

Но никога не приемам 100% от това, което ми дава AI. Обикновено използвам около 30% от неговите предложения и 70% от собствения си опит – повече от 30 години в PR и 10–15 години преди това в журналистиката.

Голямото предимство е, че ми спестява време. Там, където преди търсех с часове в различни търсачки и YouTube, сега изкуственият интелект ми подрежда суровата информация на един екран, а аз надграждам.

В момента аз „пипвам“ и доизчиствам това, което той предлага. Но денят, в който пропорцията стане 70% AI и 30% мой финален щрих, ще бъде много интересен – тогава ще оценим още повече силата на това партньорство.

„Учите ли се повече от грешките си или от успехите си?“

Често се казва „учи се от грешките си, за да не ги повтаряш“. Аз не го вярвам. От грешките какво да се учиш? Направил си ги вече – ако ги повториш два–три пъти, значи може би не си за този бизнес, а може би и за комуникации изобщо.

Аз се уча от успехите си. Всеки успех е като връх, който изкачваш – било 100, 300 или 1000 метра. Когато стигнеш горе, няма смисъл да гледаш надолу – там вече си бил. Трябва да погледнеш нагоре – към следващия връх.

Истинските уроци са: защо успях, какво направих правилно и как следващият проект да бъде още по-успешен.

„Каква роля ще има AI в политиката и изборите на бъдещето?“

Вярвам, че един ден изкуственият интелект ще гласува вместо нас – и това не бива да ни плаши.

Нашата роля ще бъде да кажем какво искаме: по-чисти улици, по-добри доходи, по-честни политици, по-подредена държава. AI ще сравни нашите желания с програмите на партиите и кандидатите и ще каже: „Този човек трябва да гласува за еди-кое-си“.

Тогава няма да има купен вот, няма да има манипулирани протоколи. Ако един министър не изпълни обещанията си, след определен срок картата му за достъп до министерството просто няма да работи – системата ще му каже: „Вече не сте министър“.

Това не е научна фантастика, а логична посока на развитие. Технологиите ще ни позволят да контролираме политиците много по-строго, отколкото днес.

„Какъв съвет бихте дали на 16-годишен, който иска да започне онлайн бизнес?“

Първо – да намери ниша. В България има изключително много ниши, които още не са заети. Постоянно пътувам и виждам какво има в други държави – има бизнес модели, които тук още не са пристигнали.

Днес почти не ти трябват пари, за да започнеш. Телефон, лаптоп, добра интернет връзка – това е. Всичко останало е въпрос на идеи и работа.

Краткият ми отговор е: да имаш блясък в очите. Да бъдеш мотивиран да успееш. Да искаш да направиш нещо, което носи стойност на хората и, разбира се, да спечелиш пари – това е прекрасно качество.

Късметът също е фактор, но късметът без работа не означава нищо. Ако главата ти е празна, той просто ще мине и ще си тръгне. Ако обаче работиш, учиш, любознателен си и искаш да бъдеш различен – тогава и късметът, и успехът идват при теб.

Може да гледате цялото интервю тук.

Максим подчертава, че няма съществена разлика между регионален, национален или международен бранд. Според него принципите са едни и същи, но най-важното условие е наличието на качествен продукт. „Самоков е прекрасен продукт“, отбелязва той. Градът разполага с потенциал, който трябва да бъде по-добре представен и структуриран, както за българската публика, така и за международната аудитория.

Близостта до София и Боровец е сериозно конкурентно предимство, което обаче все още не е използвано пълноценно. Самоков дълго време остава в сянката на курорта, въпреки че притежава собствена история, култура и идентичност.

Ролята на комуникацията в развитието на регионите

Дори най-добрият продукт остава незабелязан, ако не бъде разказан по правилния начин. Журналистът подчертава, че успешното брандиране изисква постоянна и целенасочена комуникация, а не единични кампании. Историите за града, хората и бизнеса трябва да се разказват ежедневно и последователно, за да се изгради разпознаваем и устойчив образ.

Бизнесът като основен двигател

Според Максима брандирането не може да бъде задача единствено на общината. Държавните и общинските структури имат важна роля, но истинската движеща сила трябва да бъде бизнесът. Именно предприемачите са тези, които могат да бъдат по-иновативни, по-гъвкави и по-активни в комуникацията с външния свят.

Общината, от своя страна, трябва да бъде стабилен партньор, който създава условия и подкрепя инициативите. Успешното развитие идва тогава, когато институциите и бизнесът работят в синхрон и се доверяват на експерти в областта на комуникациите.

Хората – най-ценният капитал

Сред основните акценти в разговора е ролята на хората. Природни дадености и туристически ресурси има навсякъде по света, но това, което отличава Самоков и България като цяло, са хората – образовани, мотивирани и с огромен потенциал. Именно те трябва да бъдат в центъра на всяка комуникационна стратегия.

Историите за местния бизнес, за младите професионалисти, за културния и социалния живот създават емоционална връзка и правят едно място разпознаваемо и привлекателно.

Дигиталните канали като основен инструмент

Максим Бехар обръща внимание и на променената роля на медиите. Днес дигиталните платформи и социалните мрежи са основният инструмент за достигане до аудиторията. Те позволяват прецизно таргетиране, измеримост и ефективност, което ги прави незаменима част от всяка съвременна стратегия за брандиране.

Самоков – повече от туристическа дестинация

Според него Самоков не бива да се възприема единствено като туристически град. Много по-важно е да се промотират възможностите за правене на бизнес и инвестиции. Когато има активна икономическа среда, това естествено води и до по-голям интерес от страна на туристи и международни партньори.

Липсващата идентичност

В момента градът няма ясно разпознаваемо лого, слоган и ключово послание. Това, по думите на експерта, е една от първите задачи, които трябва да бъдат решени. Добрата визуална идентичност трябва да бъде модерна, разбираема и припозната от самите жители.

Той предлага организирането на открит конкурс за лого и слоган, с участие на млади творци и местната общност – процес, който не изисква големи ресурси, но може да даде силен старт на цялостната стратегия.

Живата реклама и международният интерес

Сред конкретните идеи са покани към чуждестранни посланици, инвестиционни форуми и културни събития, които да превърнат Самоков в място за срещи и обмен. Личните впечатления и препоръките остават един от най-силните инструменти за изграждане на доверие и интерес.

Ясна стратегия и постоянство

В заключение Максим подчертава, че успехът идва с ясна визия, експертен подход и постоянство. Самоков има всички предпоставки да се утвърди като силен регионален бранд – необходимо е само тези предимства да бъдат ясно формулирани и последователно представяни пред света.

Максим Бехар споделя, че не вярва в една-единствена определяща история. За него животът е поредица от преживявания, които се натрупват и с времето се превръщат в истинско богатство. Започнал да работи още на 13 години, минал през тежки лични моменти, заводи, журналистика, международна политика и бизнес, той е убеден, че именно тези ранни и често трудни стъпки изграждат характера.

Историите, казва той, не винаги се осъзнават в момента, в който се случват. Често разбираме тяхната стойност много по-късно, когато ни помагат да вземем по-добро решение или да продължим напред в труден момент. Истински богат е не човекът с притежания, а човекът с натрупан опит и смислени истории.

Какво означава за вас да си „млад“ днес?

Според Максим Бехар възрастта няма нищо общо с годините. Тя е пряко свързана със способността да взимаш решения. Колкото по-бързо и по-уверено решаваш, толкова по-млад си. Той подчертава, че в съвременния свят отлагането е равносилно на изоставане.

Грешките са неизбежни, но не са проблем – проблем е бездействието. Човек, който се страхува да поеме отговорност и да вземе решение, постепенно губи енергията си, независимо на колко години е. Истинската младост е в действието, в смелостта да поемеш риск и да носиш последствията.

Имало ли е моменти на съмнение в себе си?

Бехар е категоричен, че съмнението в себе си рядко води до нещо положително. Вместо да се пита „дали ще успея“, той предпочита да си задава въпроса „как да го направя“. Всеки човек има различна мярка за успех и няма универсална формула.

Според него е важно човек да следва собствените си мечти, независимо дали те са свързани с бизнес, професия или начин на живот. Успехът не се измерва с титли или позиции, а с това дали си постигнал онова, което сам си си поставил като цел.

Какъв е най-важният риск, който сте поемали?

За Максим Бехар рискът не е еднократен акт, а ежедневие. От създаването на собствен бизнес в началото на 90-те години до днес, той вижда риска като естествена част от развитието. Най-голямата грешка, според него, е да се вторачваш в провалите.

Вместо да анализираш безкрайно грешките си, много по-полезно е да се учиш от успехите си. Когато постигнеш нещо, погледът ти трябва да е напред – към следващия връх, а не назад.

Каква трябва да бъде една истинска мечта?

Мечтата, казва Бехар, трябва да плаши. Ако е прекалено удобна и сигурна, значи не е достатъчно голяма. Истинските мечти изискват усилие, смелост и готовност да минеш по път, който още не съществува.

Този път не е предварително очертан. Човек сам го създава, стъпка по стъпка. Именно процесът между точка А и точка Б е най-ценното – там се случва истинското израстване.

Каква е ролята на вдъхновението?

Вдъхновението, според Максим Бехар, не се търси – то идва само. Но най-важното е човек да не бяга от него. В момента, в който усетиш вдъхновение, трябва да го хванеш и да го превърнеш в действие.

Без вдъхновение няма щастие, няма мотивация и няма смисъл. То е нещо крехко, за което трябва да се грижим, особено в ежедневието си – в работата, в проектите, в отношенията с хората.

Може да гледате цялото интервю тук.

Максим Бехар е сред най-изявените български комуникационни експерти с международна кариера, дългогодишен общественик и дипломат. През годините той последователно работи за развитието на модерните комуникации, за насърчаване на диалога между бизнеса, институциите и обществото, както и за изграждането на устойчиви международни партньорства.

Командирският кръст на ордена „Св. Александър“ е едно от най-високите отличия на Царския династичен орден и се присъжда за особени заслуги към обществото и държавата.

„За мен е изключителна чест и дълбоко лично признание да бъда удостоен с това високо отличие от Н.В. Цар Симеон II. Приемам го с огромно уважение и благодарност – не само като оценка за изминатия път, но и като морален ангажимент да продължа да работя със същата отдаденост за обществото, за България и за каузите, в които вярвам“,  заяви Максим Бехар.

Отличието беше прието от Максим Бехар с признателност и като символ на доверие и отговорност към бъдещите му обществени и професионални ангажименти.

Водещ:
Максим, как сте и как успявате да работите с такъв заряд толкова години?

Максим Бехар:
„Супер съм. Работя много и изпитвам огромно удоволствие от това – това за мен е щастие. Животът не е чак толкова дълъг, за да го прекараш на работа, която не ти носи радост. Ако не харесваш какво правиш – смени посоката, започни нещо, което ще те кара да ставаш сутрин с желание.“

Той подчертава, че свободният пазар дава шанс на всеки: „Имаме океан от информация и безгранични комуникации. Всеки може да успее – но трябва да знае къде иска да стигне от своята точка А до точка Б и сам да изгради пътя между тях.“

Поколението Z – предизвикателство и шанс

Водещ:
Младите хора често сменят работа, обичат „бързото“ съдържание и кратките формати. Проблем ли е това?

Максим Бехар:
„Не виждам нищо лошо в това някой да влезе във фирма, да види, че това не е неговото място и да пробва другаде. Важното е, че опитва. Огромното предимство на нашето време е изборът.“

Той разказва, че наблюдава внимателно поколението Z:
„Те са нетърпеливи и искат бързи успехи, но знаят какво искат и го преследват. Ние, по-възрастните, няма да ги променим – ние трябва да се променим и да се учим от тях. Затова дори планирам книга за това поколение.“

От заводското менгеме до глобалния PR бизнес

Водещ:
Как започна пътят ви в PR?

Максим Бехар:
Той връща историята назад – към 13-годишния Максим, който започва работа в млекопреработвателен завод, после пет години във машиностроителен завод:
„Менгемето, на което работех, днес е в кабинета ми. То ми напомня откъде съм тръгнал. Това също е PR – опит, реален живот, дисциплина.“

След журналистика и съосноваване на вестник „Стандарт“, Бехар решава да излезе от медиите и да създаде агенция:
„Започнахме като рекламна агенция – химикалки, тефтери, календари. Постепенно пазарът поиска медийна експертиза, а аз имах зад гърба си 12-13 години журналистика. Отидох в САЩ, видях как изглежда този бизнес там и се върнах да го развивам тук.“

Днес вече повече от 30 години той управлява M3 CommunicationsGroup, Inc. и казва:
„Смятам, че съм реализирал не повече от 40–50% от това, което искам да постигна в PR.“

PR срещу реклама – и защо истината е „основният продукт“

Водещ:
Каква е разликата между PR и реклама?

Максим Бехар:
„Рекламата купува медии, PR-ът печели медии. В нашата професия ние не продаваме кампании и събития – продаваме доверие.“

Той формулира своя любима дефиниция:
„PR-ът е да кажеш истината така, че да я разберат. Истината е задължителна. Творческата част е как ще я разкажеш – дали с текст, видео, рилс, подкаст и в коя платформа.“

По думите му, така нареченият „черен PR“ всъщност е просто лъжа:
„Ако информацията е вярна – това не е черен PR, а реалност, която трябва да приемеш и да промениш поведението си. Ако е лъжа – тя няма нищо общо с нашия бизнес.“

България – държава с огромни възможности за бизнес

Водещ:
Вие често сравнявате България с Чехия, Полша и Унгария. Какво е различното?

Максим Бехар:
„Пазарите там са развити от 200 години – със силна индустриална традиция. В България много ниши още са свободни. Да, имаме бюрокрация, корупция и тежка администрация, но въпреки това тук можеш да започнеш бизнес, да работиш 20 часа на ден и да постигнеш световен успех.“

Той дава пример с успешните IT компании и производители на високотехнологични продукти:
„Тези хора са между 25 и 35 години, започнали са от нулата и правят конкурентни продукти за целия свят. Щом те го могат – значи е възможно.“

Бехар говори и за предстоящото приемане на еврото:
„Влизането в еврозоната няма просто да ни смени валутата. То ще даде на инвеститорите усещане за стабилност и разпознаваемост – ще дойдат в държава, която е пълноправна част от общия финансов пазар.“

Брандът „България“ – болната тема

Водещ:
Какво трябва да направим, за да привличаме повече туристи и инвеститори?

Максим Бехар:
„Най-големият капитал на България са хората – интелигентни, мотивирани, спокойни. София е един от най-сигурните градове в Европа, а това почти никой не го комуникира.“

Той критикува настоящия национален бранд:
„България няма истинско лого и смислен слоган. Трябва отворен конкурс за ново лого, силна идея и модерни видеа, които да показват хората, бизнеса, сигурността, а не само плажове и спа. Туризмът е важен, но е само част от образа на държавата.“

Социалните мрежи и „революцията на прозрачността“

Водещ:
Социалните мрежи – шанс или заплаха?

Максим Бехар:
„Социалните медии направиха света по-добър. Те премахнаха скритите истории – който лъже, краде или прави поразии, рано или късно ще се появи онлайн. Това е огромен морален контрол.“

Той дава пример как хората вече се страхуват да паркират върху пешеходна пътека:
„Казват ми: ‘Само не го пускай във Facebook, местя колата веднага’. Тази отговорност ги прави по-добри, макар и постепенно.“

Бехар защитава и младите, които прекарват време в TikTok и Instagram:
„Невъзможно е да ги ограничиш. По-добре да ги научим кое е стойностно съдържание и кое е глупост, отколкото да им забраняваме устройствата.“

Изкуственият интелект – съюзник, а не враг

Водещ:
Какво е мнението ви за изкуствения интелект и ползвате ли го?

Максим Бехар:
„Ползвам го постоянно – най-вече, за да проверя дали уменията ми да пиша текстове са все още конкурентни.“

Той е убеден, че AI ще улесни бизнеса:
„Изкуственият интелект няма да вземе вашата работа. Но новите хора, които умеят да работят с него, ще ви я вземат. Той е супер помощник и съветник, стига да не забравяме, че разговор като този – с емоция, опит и човешка история – не може да бъде заместен.“

„Блясъкът в очите“ – единственото изискване към новите хора в екипа

Водещ:
Какво търсите в младите кандидати за работа?

Максим Бехар:
„Имам само едно изискване – блясък в очите. Това означава мотивация, желание за успех и готовност да работиш в екип.“

Той нарочно не пита нито „От къде си?“, нито „Какво си завършил?“:
„Мога да направя от лекар страхотен PR експерт, но по-важно е човек да е почтен, дисциплиниран и амбициозен. Спазваме трите П: почтеност, прецизност, проактивност.“

Да се учим от успехите – не от провалите

В края на подкаста водещият задава ключовия въпрос – от какво се учим повече: от успехите или от неуспехите?

Максим Бехар:
„Всички повтарят, че трябва да се учим от неуспехите. Аз категорично вярвам в обратното – трябва да се учим от успехите си. От неуспеха знаеш едно – не си успял. Но когато изкачиш връх, трябва да анализираш как си го направил.“

Той използва любимата си метафора:
„Качваш се на връх, правиш си селфи и отгоре няма смисъл да гледаш надолу – ти знаеш какво има там. Поглеждаш към следващия връх. Но преди това трябва да разбереш как си стигнал дотук – с каква подготовка, с кои решения, с какви хора до теб. Тогава можеш да планираш следващия успех.“

Финално послание

В края на разговора Максим отправя пожелание към зрителите и слушателите:

„Всички имаме проблеми. Но гледайте малките позитивни неща – от тях ще научите много повече, отколкото ако се вторачвате в трудностите. Гледайте нагоре, към следващия връх.“

Може да гледате цялото интервю тук.

Президентът Румен Радев, вицепрезидента Илияна Йотова и британският посланик Натаниел Копси изпратиха специални послания, а зам. кметицата на Шумен Даниела Русева връчи от името на кмета на града златен плакет „Мадарски конник“, Поли Генова изпя специална песен за рожденика и всички гости пожелаха успех на Максим в следващата му мисия – през февруари заминава на специални тренировки в космическия център на НАСА Space & Rocket Center в Алабама. 

В навечерието на 70-ата годишнина на д-р Максим Бехар Н.В. Цар Симеон II, в качеството му на Велик магистър на Царския династичен орден „Св. Александър“, го удостои с Командирския кръст на ордена и му пожела многая и благая лета.

Максим Бехар е роден на 10 декември 1955 г. в Шумен. Той е единственият експерт от Източна Европа, вписан в Световната PR Зала на славата в Лондон. До 2017 година е президент на Световната PR организация ICCO, сега е президент на Световния комуникационен форум в Давос, Швейцария. Завършил е международна икономика в Икономическия университет в Прага, Чехия, и лидерски умения в Harvard Kennedy School. През 2024 г. защитава доктортура по публични комуникации в Софийския университет „Климент Охридски“. От 2004 г. е почетен генерален консул на Република Сейшели в България.

- Една от най-важните функции на пиара е да спасява от кризи, а у нас обществото ни не само днес, а от години е с усещането, че живеем в непрекъсната криза – политическа, икономическа, духовна, битова. Къде е спасението, г-н Бехар?

– Не се заблуждавайте, че живеем в криза. Това не е криза, това ще е животът ни оттук нататък. До безкрай. И трябва да свикваме. Светът се променя пред очите ни драстично – няколко войни, рязка промяна на възприятията ни за това, което доскоро наричаме „демокрация“, достъпът на няколко милиарда души до (социалните) медии и възможността всеки да си произвежда новини и съдържание, рискът голяма част от него да е фалшиво, агресивно, непримиримо...

Всички тези фактори ще ни изпращат всяка минута пред „кризи“, докато престанем да ги забелязваме и това се превърне във всекидневие. И тук ролята на професията започва да става все по-важна както от обществените, така и от бизнес отношенията. Вече не сме консултанти, а сме хора, които вземаме решения, светвачки дори, от името на своите клиенти, екипи или партньори. Вече никой няма време ние да го консултираме, пък той да мисли ден-два и едва тогава да вземе решение. Ние, PR експертите, трябва да ги вземаме. И това вече изисква съвсем друг тип подготовка, образование, познания и професионални умения.

- Колко важен е политическият пиар и има ли нужда от нов „Клуб на сеньорите“? Под това име навремето се бяхте обединили с видни ваши колеги – все пиари на различни политически сили, за да обсъждате добрите практики.

– Тогава бяхме шестима души – Нери Терзиева, Диана Дамянова, Джими Найденов, Мisho Михайлов, Юрий Асланов и аз. Двама вече отлетяха – Нери и Джими не са сред нас. Но тогава нас не ни обединяваше само политическият маркетинг, а желанието да изпратим послание към политиците да се държат интелигентно и професионално към своите опоненти.

Нито един „клуб“ вече не може да обърне нещата в България – грубият хъшлашки тон, агресията, невъздържаните епитети доминират не само в социалните мрежи и от телевизионните студиа, но и главно на парламента. Когато един ден там влезе ново поколение от хора, които искат България да бъде обединена и вежлива, сърдечна и работеща, тогава нещата ще се успокоят и хората ще започнат да се усмихват все по-често и да се поздравяват вежливо.

- Цялата ви професионална кариера – и като журналист, и като пиар, е свързана с разказването на истории. Коя е добрата история за България?

По време на една от срещите ми със сегашния британски крал Чарлз III той се обърна към мен и ме помоли да му кажа кое е най-голямото предимство, което страната ни може да представи пред света. Контрирах го със същия въпрос с аргумента, че аз знам, но бих искал да знам какво мисли той, защото това е далеч по-важно.

Принц (тогава) Чарлз помисли малко и отговори, че според него това са нашите прекрасни високи планини. Веднага му отговорих, че наистина са прекрасни, но планини има и в Швейцария, Австрия, Испания, Германия... С това трудно ще учудим света. Тогава той предложи плажовете, морето... „Е – казах му, – прекрасни плажове имат и Гърция, и Италия, Адриатика, по островите.“

Чарлз ме изгледа въпросително в очакване аз все пак да му отговоря.

Погледнах го право в очите и му казах само една дума. Хората. И после един час му разказвах за Джон Атанасов, за Гена Димитрова, Ралица Василева, Соня Йончева, Веско Ешкенази, Бербатов, Стоичков, за историята със спасяването на българските евреи, в която роля има и роднината му цар Борис Трети... За мен това е добрата история на България – нейните хора, успели или не, богати или бедни, млади и стари.

Пътувал съм къде ли не – безброй пъти съм го казвал – и никъде не съм виждал толкова много млади, интелигентни, добре образовани и мотивирани да успеят хора като в България. Това са хората по улиците, моите колеги в M3 Communications Group, Inc., стотиците хиляди, които се върнаха в България по време на пандемията и останаха тук, техните бащи и майки, които изнесоха на гърба си най-трудните години на прехода.

Всички тези хора имат нужда от лидери с модерно мислене, които да управляват държавата напълно прозрачно, интелигентно, свежо. Само те могат да извадят България от безкрайните избори и отчаяващата негативна реторика.

- Сам казвате, че сте пътували къде ли не. Колко дълъг обаче е пътят от Шумен до Космоса? За 70-ия си рожден ден сам си направихте невероятен подарък – една седмица в тренировъчния космически център на NASA в Алабама US Space and Rocket Center. Благородно завиждам на енергията ви. Кога ще се случи това и какво очаквате да научите?

– Този път от прекрасния ми роден град Шумен до Космоса не е чак толкова дълъг, стига да имаш желанието, късмета, упоритостта и щастието да го изминеш. И времето не е важно, важно е да постигнеш целта си. От дълги години основният ми девиз дори и във всекидневната ми работа е „ако мечтите ти не те плашат, значи не са достатъчно големи“.

Естествено, не ме плаши нищо това, че навършвам 70 години, нито „подаръкът“ ми да премина пълна космическа подготовка, но и двете са… предизвикателства!

– Как ви хрумна подобна авантюра (добре, нека е предизвикателство)? Какви бяха условията, за да ви приемат? И какво очаквате след тази космическа седмица?

– Дълго мислих какво да си подаря, защото това, което си подаряваш сам, винаги е най-ценно. Прехвърлих сума ти неща през главата си, имам зашеметяващ брой световни награди за какво ли не, нито в офиса, нито у дома има място къде да ги сложа, скачал съм с парашут от 4200 метра, спуснах с парапланер от най-високия връх в Чехия – Снежка (1603 м), със съпругата ми Венета извървяхме пътя Камино де Сантяго в Испания чак до Сантиаго де Компостела и написахме прекрасна книга, печелих „Черешката на тортата“, издадохтоварска книга със сейшелски ястия и получих голямата награда от световното изложение за кулинарни книги в Абу Даби, единственият източноевропеец съм, вписан в „Световната PR зала на славата“ в Лондон, книган ми “Световната PR революция”, издадена в САЩ, в момента е на второ място в класацията на BookAuthority за “най-добра PR книга за всички времена”, стигнах номер едно в американската рал класация с песен, която изпях с Мишо Шамара и сина му, завърших Harvard Kennedy School, станах доктор по медии и комуникации в Софийския университет…

И тогава си казах: май остана само Космосът! Нямах търпение да сложа скафандъра и да започна истински тренировки още през февруари следващата година. Попълних дълъг въпросник, имах интервю онлайн, поех ангажимент за пълни медицински прегледи още при пристигането си и се съгласих да живея в една стая с около десетина души на двуетажни легла, явно доста близко до действителността в Космоса. Внимателно разгледах и упражненията, има най-различни, много теория и много практика, работа в безтегловна среда, “излизане” извън космическия кораб, за да отстраниш повреда, и много други напълно непознати за мен хора и очаквам да изживея неповторими напрегнати и много натоварени дни.

– Как започна пътят ви в журналистиката? Познавате онези от тоталитарното време, както и демократичната. Какви са разликите и трудностите?

– Професията ме избра, не аз нея. Беше в главата ми през цялото време. Докато работех пет години в един софийски машиностроителен завод като шлосер, четях всички вестници от първата до последната страница, пишех тайно кратки статии по какви ли не въпроси на листа от ученически тетрадки, сам си ги четях и ги криех да не ги види никой. Един ден от завода ме изпратиха на някакъв образователен курс и така попаднах на една професорка от Факултета по журналистика – Весела Табакова, която ме помоли да ѝ изпратя тази тетрадка.

На другия ден ми се обади и ми каза: “Максим, трябва да започнеш да пишеш във вестници, и то веднага”. Няколко години по-късно – вече учех в Прага – случайно, буквално в кафе, попаднах на човек, който управляваше международния отдел на най-четеното тогава списание в Чехословакия “Младий свет”, и той някак си случайно ми спомена, че им трябват материали за България. Оттам започна всичко. Прибрах се в България и веднага започнах като стажант в “Работническо дело”, после кореспондент в Шумен, във Варшава…

След това комунизмът се срути като домино само за ден и цяла Източна Европа и с прекрасния ми приятел Валери Запрянов започнахме да правим истински свободен и красив вестник, такъв, за какъвто си мечтаехме – “Стандарт”. И се радвам, че го има и до днес. Естествено, че разликата е огромна – при доста голямата и разбираема скованост, която имахме в България по времето на комунизма, изведнъж в “Стандарт” отворихме широко вратите за свободната и интелигентна журналистика, давахме трибуна на всички, но проверявахме информацията по три пъти дали е вярна, преди да бъде публикувана. Но нека подчертая – бяха други времена и на други медии, тези времена никога повече няма да се върнат.

– Защо преминахте в пиара?

– Стана някак си логично и от само себе си. Добре помня думите на Уинстън Чърчил, че “с журналистиката можеш да постигнеш много, но трябва да знаеш точно кога да се откажеш от нея”. Започнах в едно много малко апартаментче в центъра на София, без точно да знам накъде отивам, само знаех, че трябва да правя това, което мога – да съветвам бизнеса как да се представя по-добре и по-разбираемо пред медиите. С годините това ме увлече и когато онлайн медиите взеха надмощие над традиционните, бизнесът ни започна да се променя буквално всеки ден, разбрах, че това ще е моят живот завинаги.

– Кои са онези закони на пиара, които следвахте, за да стигнете до международна кариера?

– Не следвах специални закони. Работех всеки ден по 20 часа и за мен нямаше почивка. Седем дни в седмицата. Много четях и много учих. Постоянно. И до ден днешен всяка сутрин ставам в седем часа и една минута (едната минута е символична – винаги искам да съм номер едно), правя си кафе и поне половин час чета нови статии, случаи, интервюта, всичко ново, свързано с моя бизнес. Но това не е някаква наложена дисциплина, просто ми е много интересно и предизвикателно.

Преди няколко години в Давос ми позвъниха към 22 часа вечерта, тъкмо си лягах, и много разтревожено ми казаха, че важен лектор си е изпуснал самолета и ме помолиха да го заместя на другия ден в 9 сутринта с каквато си избера тема. Разсмях се, изпих си чаша вино и направих доста лична презентация на тема “PR експертът никога не остарява”. Вярвам го и до днес. Един от моите най-ценни закони, измислен и прилаган от мен, е: “И най-лошото решение е по-добро от невзетото решение”. Вземам няколко десетки решения на ден, често греша, но не оставям нещата във въздуха, не оставям важни въпроси да “висят”, защото тогава става много по-лошо. Често казвам на колегите ми в компанията – не продаваме услуги, нито комуникации или текстове на нашите клиенти, продаваме… доверие. Днес то е най-ценният капитал и ако често оставяш решенията си дни, тогава губиш доверието първо пред самия теб, а после и пред екипа и клиентите.

– В книгата си “Световната PR революция” предсказахте доста от нещата, които ще се случат в комуникациите. Предстои ли нещо революционно и сега? Какви са прогнозите ви за медиите, рекламата, социалните мрежи?

– То вече се случва – изкуственият интелект! Идва поколение, което не смятам, че ще акцентира занапред върху естествения интелект. И в това не виждам нищо лошо. По-добре да владеят изкуствения интелект до съвършенство, отколкото нищо да не знаят. Преди много години в училище ни даваха някакви много сложни задачи и когато извадих малък калкулатор, за да си помогна, учителката ми го конфискува и ме изгони от час. И до днес не знам защо. Същото е и с изкуствения интелект. Той само ще ни помага и трябва да го използваме максимално. До година-две той ще стане наш основен източник не само на информация, но и на анализи и прогнози, ще формира нашите решения. И това са само добри новини.

– С твърде много и все с мащабни идеи и задачи се занимавате цял живот, но във всяко ваше действие има една тънка линия, която води до родния ви Шумен. Дори основахте преди време сдружение “Шуменци” за всички, които живеят извън родния си град, за да създаде мост между тях и града. Защо толкова обичате Шумен?

– Шумен е изключителен, хората в него са изключителни – интелигентни, свободолюбиви, честни и работливи. И не само поради всички “първи”, с което много се гордеем – първа театрална постановка в България, първи симфоничен оркестър, първа бирена сварка (революционизирана от Лайош Кошут)... Ние сме хора, които много се радваме на града си и толкова сме влюбени в него, че сме готови да работим ден и нощ само за да успява. Днес Шумен е един от най-силно развитите промишлени градове в България и това е благодарение на местния бизнес, на всички шуменци. Да не говорим, че химнът на града се казва “Оттук започва България”.

– Преди години, след като завършвате университета, започвате работа в столичен вестник, но се връщате в Шумен. Защо?

– Стана случайно, освободи се кореспондентско място в града и когато отидох при главния си редактор с молба от София да ме изпратят в Шумен, в първия миг той дори не повярва. Нито за миг те съжалявам, това бяха едни от най-прекрасните години в живота. И сега, да, и сега, пак бих се върнал да живея там.

– Какво беше детството ви? Послушен или палав бяхте?

– Много палав, ама много. Бях на 13 години, когато майка ми загина в автомобилна катастрофа, в която татко ми оцеля. Той беше страхотно зает човек, управляваше легендарния “Балканкар” близо две десетилетия, пътуваше по целия свят, за да продава българските електрокари, и го правеше много добре. Някак си използвах това, че нямах чак толкова силен контрол и в главата ми разцъфнаха един куп идеи за постоянно. Няколко месеца след като си отиде майка, татко ме извика в малката ни кухничка в квартал “Бъкстон” и ми каза: “Максим, това повече не може да продължава, от утре при професорите, за да ми издадат разрешение да работя”. И така, започнах няколко часа в един тъмен коридор в професијата, за да ми издадат разрешение да работя четири часа, и така попаднах в завод “Сердика”, да копая шлака за тогавашните витрините на магазин. После ме преместиха в един машиностроителен завод, където изкарах пет прекрасни години и сега сред легендите в тази огромна индустрия, на което работих всичките тези години, както и първата ми пишеща машина, която татко ми подари за 25-ия ми рожден ден.

– Често публикувате в социалните мрежи снимки от семейни тържества и срещи с ваши роднини. Кой и как ви научи да пазите родовата памет?

– Не можеш да не почиташ и дори да не боготвориш семейството, произхода си, рода… Това са най-важните неща в живота ми. Имам прекрасно семейство, невероятни роднини в Шумен и в Израел, в Америка, в Испания, по целия свят. Подкрепяме се страхотно, понякога с децата ми спорим с часове, не сме съгласни по сума ти неща и това е най-нормалното нещо на света, но точно в тези спорове ставаме още по-сплотени.

Преди две години се опитах да направя, доколкото можах, родова среща на Витоша, събраха се 48 души от България, от Израел и САЩ, надявам се в бъдеще този брой да става все по-голям. Често ходя и до испанския град Бехар, близо до Саламанка, откъдето се предполага, че произлизат моите предци, изгонени от кралицата през 1492 г., защото не са пожелали да приемат католицизма като своя вяра. Освен че съм почетен гражданин на моя роден Шумен, носител съм и на медала за заслуги на град Бехар.

“Посланията на политиците от години звучат еднакво. Изкуственият интелект може да ги напише без грешка, но въпросът е друг — кой ги слуша?”, коментира той.

Харизмата, не текстът, печели избори

Максим обясни, че в политиката най-голяма роля не играе самият текст, а цялостното въздействие на личността. Според него харизмата, поведението, езикът на тялото и начинът, по който политикът общува с хората, са решаващи.

„Има проучване, което казва, че само 7% от въздействието на една реч идва от думите. Останалите 93% са поведение, жестове, тон, емоция. В това изкуственият интелект все още няма как да помогне“, каза той.

Социалните мрежи – арена на монолози, а не на диалог

В разговора Максим обърна внимание и на поведението на българските политици в социалните мрежи. Според него повечето политически профили не използват „социалност“, а единствено публикуват послания без обратна комуникация, със забранени коментари и без участие в дискусии с гражданите.

“Социалната мрежа е силна само ако има диалог. Не познавам български политик, който да влезе в истински спор онлайн, да чуе противоположно мнение и да разговаря. Липсва интерактивност и това прави комуникацията им еднопосочна и куха.”

Той сравни ситуацията с примери от United States, където политическите кампании са силно развити именно чрез модерни инструменти, двупосочен диалог и ясни формати на дебати.

“Политиците си говорят през медиите — това е болката”

Една от най-острите критики, които Максим отправи, беше за липсата на директна комуникация между ключовите политически фигури в България.

“Министър-председателят и президентът си говорят през медиите. Вместо да седнат в една стая, да обсъдят различията си и да се разберат как да работят за стабилна България, те обменят реплики чрез телевизионни студия. Това не създава нито доверие, нито решения.”

По думите му, проблемът не е в честотата на изборите или в политическия цикъл, а в липсата на истинска политическа култура на диалог.

Какво всъщност очакват хората?

Максим разказа и за разговорите си с млади хора, които все по-често поставят на първо място „смисъла“ в работата, а не само заплатата или работните часове.

“9 от 10 млади хора казват: искам смисъл в това, което правя. Това е послание и към политиците — хората очакват реални решения, не просто думи.”

Той подчерта, че България се развива — страната е на път към еврозоната, в Шенген, в стабилен международен контекст — но остава нуждата всичко това да бъде комуникирано по-ясно, честно и по-отговорно.

Нужен ли е министър на изкуствения интелект?

В разговора бе засегната и темата за държавните структури и дали България трябва да има министър на изкуствения интелект. Максим предложи по-практична идея:

“Преди министър на изкуствения интелект, на България ѝ трябва министър на имиджа. Един човек, който да създаде стратегия как страната изглежда пред света, как се комуникира и как се позиционира.”

Интервюто на Максим Бехар в “България сутрин” постави в центъра важни въпроси за бъдещето на политическата комуникация в България — от използването на изкуствен интелект до смисъла на истинския диалог между институциите.

Посланието беше ясно:

качествената политическа комуникация не е въпрос на технология, а на отговорност, искреност и готовност за разговор.

Може да гледате цялото интервю тук.

BBC и границата между мнение и лъжа

По думите на Максим, случаят с BBC е „огромен скандал“, защото монтажът на речта на Тръмп не е индивидуална грешка, а съзнателно решение, минало през редакционен съвет.

“Можеш да градиш имидж 20 години и да го сринеш за 20 секунди. А BBC гради репутация повече от век”, казва той.

Максим Бехар прави ясна граница:
мнение – да, манипулация – не.

Журналистът може да каже, че не харесва даден политик и да го аргументира с факти. Но няма право да „нарежда“ чужди думи така, сякаш човек е казал нещо, което реално не е изричал.

Как социалните мрежи промениха средата

Въпреки токсичността на публичния разговор, Бехар смята, че днес информационната среда е по-добра:

• анонимните форуми се заменят с профили с истински имена и лица;
• хората все по-често проверяват новини в няколко източника;
• самите платформи постепенно въвеждат правила и контрол.

“Преди казвахме: ‘Пише го във вестника – значи е вярно’. После: ‘Видях го във Facebook’. Днес все повече хора имат навик да проверяват информацията втори и трети път”, отбелязва той.

Кризисни комуникации: първо – скорост и честност

Като PR експерт Максим Бехар критикува BBC и за реакцията им:

“При криза първото правило е: веднага излизаш и признаваш грешката. Обясняваш какво се е случило и кой носи отговорност. Забавянето само задълбочава проблема.”

Той подчертава, че в медиите и комуникациите основният “продукт” не е съдържанието, а доверието:

“Журналистите не продават новини, PR-ите не продават прессъобщения. Всички ние продаваме доверие.”

M3 Communications, Gen Z и музиката като послание

Максим накратко разказва и за развитието на M3 Communications Group – компания, която започва „в малка кухничка“, а днес е част от глобалната мрежа Hill+Knowlton и работи с международни и български клиенти. По думите му българският PR пазар вече е напълно сравним с този в Централна Европа.

Необичайната му страна – рап текстове с Мишо Шамара и песни като “PR We Are”, “Run Away” и “Viva Bulgaria” – той определя не като “музика”, а като комуникация:

“Не правя музика, правя маркетинг. Това са послания към Gen Z – да излизат от зоната си на комфорт и да се гордеят с България.”

Защо успехът е равен на щастие

В личен план Бехар признава, че не е „инвестиционен играч“ – не държи акции или криптовалути, а предпочита да инвестира в бизнеса, пътувания и преживявания със съпругата си.

“Успехът не е в милионите, а в това да се чувстваш добре. Можеш да живееш на село и да си много по-успешен от човек със 100 милиона, ако си щастлив.”

Затова и в края на разговора той обобщава:

“Медиите, компаниите и лидерите, които ще оцелеят в ерата на изкуствения интелект и бесния информационен поток, ще бъдат тези, които остават 100% честни. Всичко друго може да бъде заменено от алгоритъм. Доверието – не.”

Може да гледате цялото интервю тук.

Максим внесе своя неподправен стил и настроение в студиото, като в определени моменти се превърна в истински „морален капитан“ на мъжката част от шоуто. Съветите му провокираха смях и бурни реакции - включително и емблематичния момент, в който Христо Пъдев „се качи на банката“, вдъхновен от думите на Максим, за да покаже увереност и енергия, независимо от резултата.

Публиката стана свидетел на динамична игра, пълна с предизвикателства, провокации и рекорден състезателен дух. Епизодът донесе множество обрати и силни емоции, които направиха вечерта незабравима както за участниците, така и за зрителите.

Можете да гледате целия епизод онлайн в платформата на bTV:

1 част
2 част

Максим:
Бях в Камбоджа. И се оказа много по-различна държава от представите, които имаме тук. Хората са невероятно работливи, позитивни, млади – 35% от населението е поколение Z. Държавата подкрепя семействата да имат повече деца, подкрепя бизнеса, а най-впечатляващото е как институциите работят заедно с частния сектор. Всяко министерство има съвет с най-големите компании в сектора, заседават веднъж месечно и веднъж годишно се срещат с премиера – на живо, по телевизията. У нас подобно нещо би било революция.

Соня:
Изглежда си останал силно впечатлен. Какви други неща те изненадаха там?

Максим:
Да, например какво произвеждат. Камбоджа е най-големият производител на кашу в света и на най-качествения черен пипер, който е задължителен във всички „Мишлен“ ресторанти. В Лондон си купих палто – оказа се произведено в Камбоджа. Страната буквално навлиза на глобалните пазари. И виждаш как една държава може да създава условия – спокойствие, мир, партньорства – за да се развива икономиката.

Соня:
А как виждаш ситуацията в България, особено по отношение на комуникацията на политиците?

Максим:
Тук почти няма реален диалог. Лидерите не застават един срещу друг, не спорят, не обсъждат. Те говорят през медиите. Единият прави изявление, тръгва си; другият след него казва друго; третият – трето. Няма сблъсък на аргументи, няма идеи, няма визия. В Европа – също не е идеално, но поне има разговори. А у нас сякаш всички са се затворили в партийни студиа и пропагандни балони. Това убива възможността за икономическа стратегия.

Соня:
Тоест липсва съдържателният разговор, който да движи държавата напред?

Максим:
Точно така. Политиката е важна, но икономиката е това, което определя дали хората могат да живеят добре. Притеснява ме идеята да се увеличават осигуровки в момент на стагнация. Натискът за по-високи заплати е логичен – животът много поскъпна. Но ако един бизнес няма приходи, от къде ще ги даде?
Аз бих дал на младите възможност – например фонд от 100 000 евро за стартъп проекти, безвъзмездно срещу реален план. Да, половината ще фалират, но който успее, ще върне многократно повече в икономиката.

Соня:
Спомена липсата на ясен образ на България. Това ли е другата голяма болка?

Максим:
Да, България няма бранд. Няма лого, няма слоган, няма обща стратегия. Имаме прекрасни хора, умни, талантливи, мотивирани, но светът не знае това. Нашите сънародници в чужбина са два милиона посланици на България, но държавата сама не изгражда своето лице. Необходими са конкурс за национално лого, кампании, дигитално присъствие, цялостна концепция България 2030. Това е по-важно от половината ежедневни политически драми.

Соня:
Разкажи и малко за личния опит. Често говориш за значението на труда.

Максим:
Да, защото е част от характера на човек. Баща ми ме изпрати да работя в завод – пет години там бяха най-добрата школа. Същото дадох и на сина си: бригади в Лас Вегас, в Ню Джърси, после години в McDonald’s. Миналата година и аз самият поисках да работя в McDonald’s – минах обучение, изкарах смени.
Този опит учи на уважение към труда. Днес можеш да управляваш компания, утре да сервираш в ресторант. И в двете неща трябва да можеш да бъдеш човек.

Соня:
Като финал – оптимист ли си за България?

Максим:
Да. Тук има огромна енергия, особено сред младите. Просто трябва някой ден всички да оставят дребните препирни и да кажат: “Как да направим България по-добра държава?” Ако това се случи, ще тръгнем напред много по-бързо, отколкото си представяме.

Максим Бехар завършва с послание, че България има енергия, човешки потенциал и реални шансове за успех, но е необходима обща посока. “Ако за един ден забравим дребните политически спорове и се фокусираме върху бъдещето на страната, България може да стане много по-добро място. Възможноститесатук– простотрябвадагиизползваме.”

Може да гледате цялото интервю тук.

“Аз лично не виждам хаос, защото гледам от гледна точка на бизнеса. Всяка една европейска държава има свои политически турбуленции, но у нас все още може да се прави добър бизнес. Единственото, което ме притеснява, е увеличаването на социалните осигуровки — това би върнало част от плащанията под масата.”

Той допълни, че през последните години заплатите в частния сектор са се повишили с между 40 и 80%, което показва положителна тенденция в икономическата среда.

По време на разговора Бехар подчерта, че липсата на диалог и добър тон между политиците оказва негативно влияние върху обществото и бизнес климата:

“Политиците си говорят през медиите – често арогантно и агресивно. Така хората се настройват и губят доверие. Трябва повече разговор, повече уважение и взаимно разбиране.”

Сред темите в студиото беше и кампанията на Министерството на финансите за популяризиране на еврото, която предизвика критики.

„Поканени са пет компании, за повечето от които дори не съм чувал. Не са включени професионалните организации. Най-притеснителното е, че поръчката е обявена в последния момент – два месеца преди самото въвеждане на еврото. Това е възмутително, защото няма как да се изгради качествена и навременна кампания.“

Максим подчерта, че при такива важни проекти бизнесът трябва да бъде включван от самото начало, за да има прозрачност и по-добри резултати.

Максим Бехар още веднъж напомни, че успехът на една държава зависи от добрата комуникация между политиците, бизнеса и обществото. Само чрез прозрачност, професионализъм и взаимно уважение може да се изгради стабилна среда, в която икономиката расте, а хората имат доверие в институциите.

Може да гледате цялото интервю тук.

Екип, проактивност и устойчивост

Първият основен фактор, според него, е екипът - хората, които споделят еднакви ценности и професионализъм. Максим признава, че неговата компания M3 Communications Group, Inc. е израснала благодарение на силата на екипната работа и взаимната подкрепа.

Вторият ключ е проактивността - готовността да действаш, а не да чакаш. Това е двигателят, който поддържа темпото на развитие и вдъхновява иновациите.

Третият и може би най-съществен елемент са навиците. Те, според Максим, не са просто ежедневие, а система от устойчиви принципи, които оформят характера и поведението ни.

„Имам много обикновени и дори скучни навици - но те ме държат в движение. Всеки ден едно и също, но винаги по-добре.“

Седем правила за успех

В статията си Максим Бехар споделя своите седем лични правила, които следва ежедневно - не само в бизнеса, но и в живота.

1. Стратегически живот

Максим Бехар винаги спазва правилото на трите S - Speed, Simplicity, Self Confidence.
„Не познавам успял мениджър, който да е направил нещо без самочувствие“, споделя той. Скоростта, простотата и увереността са в основата на всяко решение.

2. Оперативност в бизнеса

Той говори за принципа на трите P - Precision, Punctuality, Proactivity.
Навиците за точност, бърза реакция и предвидимост в комуникацията, казва Бехар, са това, което отличава успешните лидери от всички останали.

3. Слушай, за да разбереш, не за да отговориш

Внимателното слушане е ключово умение за всеки лидер. „Често слушаме хората само, за да им отговорим, а не за да ги разберем“, казва Бехар. Истинската комуникация започва, когато умеем да чуем, не просто да говорим.

4. Учи се не от грешките си, а от успехите си

Бехар вярва, че анализът на успеха е по-ценен от анализа на провала. „Грешките са част от пътя, но само успехите могат да бъдат модел за повторение и надграждане“, споделя той.

5. Живей с усещането, че продаваш доверие

„Не продаваме услуги или стоки -  продаваме доверие“, категоричен е Бехар. В съвременния бизнес доверието е най-ценната валута – веднъж загубено, то трудно се връща.

6. Казвай всичко в едно изречение

Този навик се ражда от дългогодишния му опит в комуникацията. „На всеки форум, интервю или среща се старая да изразя най-важното в едно изречение. Краткостта е сила“, казва той.

„Важно е да знаеш откъде тръгваш и къде искаш да отидеш. Нищо повече.“

7. Успяват тези, които си проправят пътя

„Никога не тръгвай по вече направения път“, съветва Бехар. „Важно е да създаваш свои маршрути, да задаваш въпроси и да търсиш нови решения. Само така ще обогатяваш бизнеса и ще развиваш себе си.“

Навиците като философия на живота

В заключение Бехар подчертава, че навиците не са рутина, а стратегия за успех. Те създават структура, ред и увереност, които превръщат ежедневните задачи в стабилна основа за растеж.

“Спрем ли да въртим - падаме. Продължавай, независимо колко малка е стъпката.”

Той подчерта, че комуникацията между политическите лидери е в основата на доверието в държавността и институциите, а липсата ѝ води до несигурност и объркване.

„Преди няколко години чужденците не разбираха какво се случва в България. Сега вече и ние самите не разбираме. Това е тревожно, защото липсата на открит диалог и яснота подкопава усещането, че има държава, която работи за своите граждани“, допълни той.

В хода на разговора Максим Бехар коментира и последните публични изяви на политическите лидери, определяйки ги като „театрални монолози“, които заместват реалния политически диалог.

„Това, което видяхме, беше един монолог, на който биха завидели някои от най-добрите актьори в България. Но политиката не е театър. Тя трябва да е поле за диалог, идеи и решения, а не за представления“, заяви той.

В заключение Максим Бехар обобщи:

„Искам да видя държава с главно Д – добре работеща, с ефективни институции и с политици, които могат да разговарят открито помежду си и с медиите. Защото само така можем да върнем доверието на хората и да направим България по-добро място за живеене и бизнес.“

Може да гледате цялото интервю тук.

„В Шумен детството ми беше сиво, но изведнъж пред очите ми се откриха пазари, хора, шум, цветове. Може би оттам започна моят интерес към света.“

За семейството и масата у дома

„Майка ми беше душата на масата. Всичко започваше и свършваше с нея. Дори и баба ми Матилда, която седеше до нас на миндера, държеше реда. Но най-важното беше – да сме заедно.“

За храната като емоция

„Храната е не повече от 20% от масата. Останалото е компанията, разговорът, химията между хората. Когато тя липсва, и най-вкусната храна губи смисъл.“

За споделянето и личното пространство

„Обичам да споделям всичко, но чинията си я пазя. Това е твоята територия, както и чашата. Най-важното е да се гледаме в очите и да се изслушваме.“

За слушането и комуникацията

„Големият проблем на обществото е, че слушаме, за да отговорим, а не за да разберем. Истинското общуване е, когато влезеш в думите и интонацията на другия.“

За вкусната и чиста храна

„Важно е да имаш вкусна храна, но два пъти по-важно е да имаш чиста храна. Днес имаме изобилие, но истината за произхода на храната става все по-ценна.“

За пътуванията и простичките удоволствия
Максим разказва за „Пътя Камино“ в Испания:

„Всяка вечер ядяхме пан кон томате – филийка хляб с домат и бутилка риоха. Най-простото нещо може да е най-вкусно, когато си на правилното място и с правилния човек.“

За срещите с хора по света
От обяди с президенти и крале до разговори със световни бизнесмени, Максим подчертава:

„Най-важното не е храната или луксът, а общуването. Може да вечеряш с мултимилионер, който носи часовник за 50 долара, и да научиш много повече от него, отколкото от някой, който показва богатство чрез черен хайвер.“

За PR и истината

„Моята дефиниция за PR днес е: да кажеш истината така, че да те разберат. Истината е издигната в култ. Може да градиш бранд 20 години и да го сринеш за 20 секунди, ако излъжеш.“

За позитивизма и живота

„Най-лесно е да кажеш на някого, че не става. Трудното е да намериш това едно нещо, в което е добър, и да го развиеш. Всеки човек е интересен. Всеки е собствена планета.“

Разговорът с Максим Бехар в „Истории от масата“ беше за много повече от храната. Той беше за спомените, за компанията, за истината и за умението да гледаме живота позитивно. Масата, както казва самият Максим, е мястото, което ни прави равни и ни събира да общуваме.

В рубриката „PR лидерите на България“ ще представим професията PR и корпоративни комуникации през погледа на вдъхновяващи PR авторитети, оформящи нейното бъдеще в България.

Запознайте се с д-р Максим Бехар – световнопризнат PR експерт, български бизнесмен, журналист, дипломат и възпитаник на Harvard Kennedy School. Бехар е Основател и Главен Изпълнителен Директор на водещата PR компания M3 Communications Group, Inc., партньор на водещата световна PR компания – Hill & Knowlton. Той е бивш президент на световната PR организация (ICCO), а от 2021 г. и настоящ президент на Асоциацията на Световния комуникационен форум със седалище в Давос, Швейцария.

Бехар е единственият източноевропеец, вписан в световната PR Зала на славата в Лондон и също така е отличен с много титли, сред които „Най-добрият PR специалист в Европа“ за 2020 г. и 2022 г. от PR Week, „Глобален изпълнителен директор на годината“ от The International Stevie Awards. Автор е на световния бестселър „Световната PR революция“, който е класиран сред 100-те най-добри PR книги на всички времена от Book Authority и също така има рекордни продажби сред новите PR книги в Amazon.

Роден и израснал в България, той се смята за глобален гражданин. Председател е на Настоятелството на Университета за национално и световно стопанство, доктор по медии и публични комуникации в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Максим Бехар е почетен генерален консул на Република Сейшели в България. 

Разкажете ни за личната си история и професионалния път до текущата Ви длъжност. Кои са важните моменти, предизвикателства, успехи и грешки, от които научихте ценни уроци?
Започнах работа ненавършил 14 години като дърводелец в тогавашния млекокомбинат „Сердика“, ковях дървени щайги, в които след това слагахме пълните бутилки с прясно мляко. Истинската работа дойде през първото ми лято в гимназията, страшно много  ми се ходеше на море с приятели, тогава баща ми каза: „Няма проблем, можеш да отидеш, но трябва да си изкараш парите сам. Ето там, през улицата и е машиностроителният завод, попитай вземат ли за работа през лятото…“. Така започна моята кариера. Не слагам кавички на тази дума, защото като днес си спомням всеки един от моите дни в завода. Изкарах там близо пет години, след това ме приеха да уча икономика, после продължих следването си в Прага и се запалих страхотно по журналистиката. Тогава това за мен означаваше всъщност комуникация, същото означава и до днес – да увличаш хората край теб с твоите послания, да знаеш как да формулираш мислите си, така че да влияеш… Бях един от създателите на тогавашния всекидневник „Стандарт“. Когато реших да се разделя с журналистиката, опитах да направя компания, която да продължи да ме надгражда и развива постоянно. Точно това се случи с M3 Communications Group, Inc. – постигнах невероятни успехи, за които дори не съм сънувал, борих се с какви ли не трудности, падах, после бързо ставах и продължавах напред.

Най-важното – всеки ден, всеки час дори се учех, уча се и сега, но внимавайте, уча се не от грешките си, както е прието да се казва, а от успехите си. Знам, често чуваме – учи се от грешките си, не се притеснявай… Какво да уча от грешките си, вече съм ги направил, ако ги повторя, значи просто не ставам за бизнеса. Ето защо винаги анализирам внимателно успехите, моите, на компанията… и като вляза в детайли, тогава вече ми е ясно как да постигна нови, още по-големи… Като изкачиш един връх, накъде поглеждаш… надолу?! Това е абсурд, там вече си бил, за какво да гледаш. Винаги поглеждам към следващия връх… и така вече над 30 години в бизнеса!

Какво мислехте за професията в началото на кариерата си, а днес виждате различно?
Ами тя през годините драстично се промени. Направо стана революция в нея и сега комуникационният бизнес е най-динамично развиващият се в света. Не знам дали съм го предполагал, когато започвах, със сигурност нямаше как да предвидя появата на социалните медии, а именно те промениха правилата на играта. В самото начало, PR експертите бяхме посредници между нашите клиенти и техните, най-общо казано, купувачи на услуги или продукти. Бяхме креативни, проактивни, прецизни и всичко останало, но бяхме посредници. Искахме медиите да вземат нашите прессъобщения, нашите новини и всичко останало и да ги публикуват, без да знаят, че ние сме ги създали.  Сега ние имаме тези медии в ръцете си и учим всеки ден съвсем нов занаят – как да ги управляваме, как да решаваме кризи, как да направим така, че нашите клиенти да ни вярват стопроцентово и ние да можем да управляваме техните социални медии. С други думи – как да вземаме решения, бързи и точни. Ето защо е необходима огромна подготовка, супер бързина и много точни решения. А това… е огромна, наистина огромна разлика в сравнение с времето, когато започвах.   

Какво е необходимо, за да си успешен в професията днес – умения, опит, познания, образование, възгледи, ценности, жертви? 
Необходимо е да си ти, нищо повече, да си ти самият, с твоите познания, характер и реакции, да си лидер на твоите проекти, да бъдеш прецизен, етичен, точен и много професионален. В това „ти“ има два основни елемента – познания и точни решения. В познанията слагам добро образование, много практика, всекидневен опит и тази прецизност, наречете го дори безгрешност, към която всички ние се стремим. Естествено, много всеотдайна работа, която не се измерва „от девет до шест“, и която включва много елементи на задълбоченост и всеотдайност. Разбира се, това не е за всеки, но пък който си обича работата, дори не забелязва, че работи..

Какво бихте посъветвали хората, които тепърва стартират или искат да се развиват в професията? Ако можехте да се върнете в първия ден от кариерата си, какъв съвет бихте си дали?
Веднъж на форума в Давос в 9 вечерта ми се обадиха организаторите с молба на другата сутрин в осем часа да заместя като основен говорител лектор, който си беше изпуснал самолета. Нямах идея за какво ще говоря, нямах тема, нямах презентация, но седнах веднага зад лаптопа си и написах „PR експертът никога не се предава“. Това винаги е било в съзнанието ми от първия ден, в който съм в бизнеса, от онази дърводелска работилница, когато бях на тринайсет години и половина. Към това чувство вече има и много други неотменно задължителни неща, като например формулираните от мен в началото на тази година „трите П“ – прецизност, проактивност и почтеност. Без нито едно от тези „П-та“ днес не можеш и да си помислиш да правиш бизнес, камо ли да успееш в него. Често мислено наистина се връщам в първия си ден, когато започвах бизнеса си в една малка кухничка в района на Руски паметник в София и си казвам, че единствената причина да съм все още в бизнеса, е, че нито за миг не си помислих да се огъна пред хилядите трудности и да се предам. Това е според мен – ако искаш да постигнеш нещо и си готов да си всеотдаен и работлив, няма сила, която да те спре.   

Блиц  с Максим Бехар 

Кои бяха любимите Ви детски занимания, какъв искахте да станете и колко близо е това до настоящата Ви професия?
Слушах много радио, главно британското BBC и мечтаех един ден да разказвам истории, мечтата ми се сбъдна. 
 
На какво учите децата си (или смятате, че е важно младите хора да бъдат учени)?
На труд и отговорност. И не ги уча, а само искам да им дам пример. Ако те го харесат, ще го правят. Засега ми се получава.
 
Какво Ви дава енергия (зарежда) и какво Ви изтощава?
Енергия получавам от любовта вкъщи и от прекрасната креативна атмосфера в компанията. Нищо не ме изтощава. Ако се появи ситуация, която да даде подобна заявка, на секундата излизам от нея, ако има човек, който може да предизвика негативизъм у мен, веднага спирам да се виждам с него.  

Кое е най-трудното „Не“, което сте казвали на себе си?
Всеки ден си казвам по няколко „не-та“ и нито едно от тях не ми е трудно. Имам цели, които искам да постигна и фокусът ми е в тях, в нищо друго. 

Кога беше последният път, когато помолихте някого за помощ и за какво?
Оооооо… Ами в компанията постоянно си помагаме, но аз наричам това екипна работа. Иначе днес помолих приятеля на дъщеря ми да ми помогне да рестартирам кафе машината у дома…

Ако AI вършеше Вашата работа, с кое би се справил по-добре и с кое не?
Мисля се, че с всичко би се справил по-добре, но все пак ще трябва да го контролирам. Не съм сигурен обаче, че можеше да отговори на въпросите на това интервю по-добре от мен, наистина.   

Ако можехте да поканите на вечеря трима души от миналото, настоящето или бъдещето, кои биха били те и какво бихте ги попитали?
Ох… от миналото баща ми, моят идол в живота, от настоящето – Илон Мъск, имам да му задам няколко лични въпроса, а от бъдещето… нека първо дойде бъдещето да огледам хората там и тогава ще реша.  

Ако трябва да започнете изцяло отначало, без титла, без пари, без контакти, какво е първото нещо, което ще направите?
Ще си наема точно този малък апартамент, който наех преди повече от 30 години и с първите спестени пари ще си купя компютър на старо, както направих и тогава.

Нещо, което винаги сте искали да направите, но все още не сте, е…?
Те са много. Едното е да отида в Белия дом и да си поговоря с президента на САЩ, който и да е той. На него имам какво да кажа, мисля си, че знам и как.

Успехът за Вас е…?
Път, но не и непременно цел.

Какви са тенденциите и предизвикателствата пред професията? Как се промени тя във времето и как да се подготвим за бъдещето (в ерата на социалните мрежи и AI)? Какъв опит и умения ще бъдат необходими в бъдеще? 
Преди няколко седмици написах на колегите си в компанията имейл, в който имаше само едно изречение: „Не се притеснявайте колеги, изкуственият интелект няма да вземе местата ви, но новите попълнения, които идват в компанията и познават тънкостите на AI и умеят да си служат с него, те ще ви ги вземат…“. И това е точно така! Всеки ден се появява „екстра“ в комуникациите и трябва да я усвояваме буквално веднага. Съвсем скоро цялата тази информация ще бъде получавана в стъклата на очилата ни, трябва да се учим да реагираме бързо и адекватно, но в същото време и да правим това в екипи, да сме диалогични и никога да не отстъпваме от професионализма си. Основното все пак е постоянното учене и следване на най-новите тенденции както в нашия бизнес, така и в отношенията с клиентите и във формирането на екипи. Нещо наистина твърде важно в модерния мениджмънт.       

Какви нови умения или знания бихте искали да усвоите самите Вие?
То е ясно – да мога още по-успешно да влизам „в обувките“ на моите колеги, но и на клиентите ни, да ги разбирам, да им влияя с познания, интелигентно и всеки ден да доказвам професионализма си. Изглежда простичко, ей така, като детска играчка, но всъщност е доста тежък труд, а когато го правиш с удоволствие като мен, с усмивка и с отговорност, тогава е леко и приятно занимание.   

Как следите за новостите в професията? Кои са Вашите източници (онлайн и офлайн издания, книги и публикации, авторитети в професията, подкасти, събития и професионални общности)?
Всяка сутрин като по закон се събуждам в седем часа и една минута, правя си доза силно кафе и винаги прочитам няколко статии, отнасящи се до моя бизнес, които съм получил от Ню Йорк през нощта… и така вече над 30 години. Чета много бизнес книги, имам няколко хиляди от тях в Kindle-а си и те пътуват с мен навсякъде. Гледам подкасти всеки ден, уча се от всеки, който има какво да ми даже. И така всеки ден, 365 дни по 24 часа всяка година.  

Основната цел на проекта е да вдъхновява новото поколение предприемачи, като показва реални примери за изграждане на успешна кариера и бизнес в предизвикателна среда. Част от инициативата е и образователна дейност – създаване на стипендии и подкрепа за млади стартиращи предприемачи.

Номинацията е признание за заслугите на Максим Бехар като комуникационен специалист, който със своята работа и личен пример допринася за развитието на бизнес средата и предприемачеството в България и извън нея.

Официалното връчване на сертификата се състоя на 22 септември 2025 г. - Деня на независимостта на България.

Официалното представяне на книгата „Предприемчивите: Тайни на растежа“ е планирано за 13 ноември 2025 г.

Максим Бехар:
„Всеки вот дава възможност на опозицията да изложи своите аргументи защо иска да свали правителството, а на управляващите – да защитят своите. Но да казваш ‘искаме да свалим правителството, защото не ни харесва’ не е аргумент.“

След уточнението дали мотивите не са слаби, Бехар допълни:
„Никаква аргументация няма. Ако провалът в сигурността или съдебната система е основание, всяко правителство през последните 35 години трябваше да падне след пет дни. Това са общи формулировки. По-важното е, че се използва махленски език. А това е граница, която не трябва да се минава.“

Темата премина и към конкретни личности.

Максим Бехар:
„Делян Пеевски винаги е бил такъв в тази роля, но това не го оправдава. Никой политик няма право да нарушава добрия тон. Вижте британския парламент – при цялата страст в дебатите има уважение. Това е модел за подражание.“

Като бивш поддръжник на „Продължаваме промяната“, Бехар изрази разочарование от промяната в тяхното поведение:
„Влязоха като бизнес хора – прагматични, усмихнати, позитивни. Затова спечелиха. Сега обаче копират агресията на опонентите си и това е грешка. Ако и двете страни изглеждат еднакво гневни, къде е разликата?“

В дискусията се засегна и темата за еврозоната.

Максим Бехар:
„От 1 януари 2026 България влиза в еврозоната. В Прага, където наскоро имах срещи, ни завиждат за това. Чехия, макар силна икономика, няма политическа воля да предприеме тази стъпка. За нас това ще бъде огромно предимство.“

В края на разговора стана дума за доверието в институциите.

Максим Бехар:
„Единственото решение е пълна прозрачност. Ако всички процедури са прозрачни и се включва и опозицията, тогава хората ще имат доверие. Това е пътят напред.“

Участието на Максим Бехар в ефира на NOVA NEWS ясно подчерта неговата позиция – политиката не може да се гради върху агресия и махленски език. България има нужда от цивилизован тон, силни аргументи и пълна прозрачност в управлението. Само така институциите ще върнат доверието на обществото, а страната ще продължи напред с устойчиво развитие и по-голяма увереност в бъдещето.

Може да гледате цялото интервю тук.

„Гордея се, че само година след създаването си Камарата успя да организира подобно мащабно и резултатно събитие. Чешкият бизнес проявява сериозен интерес към България и вярвам, че това е началото на още по-тясно партньорство. Изключително съм благодарен за подкрепата на нашето посолство в Прага и на посолството на Чехия в София, които допринесоха за успеха на тази визита“, коментира Максим Бехар.

По време на престоя си в Прага българската делегация проведе срещи на високо равнище в Министерството на външните работи, Министерството на индустрията и търговията, Конфедерацията на индустрията на Чешката република и централата на застрахователния холдинг Renomia. Максим Бехар имаше и отделна среща с Министъра по европейските въпроси на Чехия г-н Мартин Дворжак, който преди година бе сред официалните гости на създаването на Камарата в София.

„Връщаме се в България с огромен оптимизъм – Камарата вече се утвърждава като надежден партньор и мост за бизнеса между двете страни. Навсякъде, където бяхме приети, усещахме очакването, че можем да допринесем за развитие на двустранното сътрудничество, и именно това е нашата мисия“, подчерта още Бехар.

Българо-чешката търговска камара бе основана през октомври 2024 г. в София по инициатива на десет български компании, а днес вече обединява близо 50 фирми, като броят им продължава да расте всяка седмица.

Ако и вие искате да участвате в подобни събития и да развивате своя бизнес, присъединете се към нашата Камара: www.bulgariaczech.com
За връзка: office@bulgariaczech.com