ЧЕРЕН КРЪСТ ВЪРХУ МАЛКА ЛИТВА
Вестник „Поглед“, 21 януари 1991 г., Вилнюс Максим Бехар предава от първо лице единствено число.
Вилнюс, 21 януари - Когато четете тези редове в понеделнишката – вероятно- студена януарска утрин, може би тук вече всичко ще е свършило. Или пък тепърва ще започва. Кой знае. Така или иначе, трудно е да се предвиди с точност развоят на тези определено драматични и трудни за Литва дни. До този момент са загинали 14, ранени са 358, безследно изчезнали – 57 души. Парламентът е ограден с огромни панелни блокове и арматура, улиците към него – препречени от товарни машини. Боже мой. Европа – 1991 година! И защо всичко това?
Причината като че ли е една – нервите на Горбачов не издържаха. Струва ми се, за момент „проспа“ особено важен ход и първата жертва е Литва. Логично е: по пътя от демокрацията към независимостта – а несъмнено всички балтийски републики сега са на този път – Литва бе набрала най-голямо ускорение и трябваше да получи добър урок. Малка Литва, която едва ли можеше да се съпротивлява…
НО НЕКА НЕ БЪРЗАМ С ПРОГНОЗИТЕ
Още повече, че сега наистина не мога да ги направя – скрил съм се с бележник и радио в ръцете си в коридора на третия етаж на парламента с благодарност към тези яки, високо подстригани руси момчета, които цяла нощ носиха торби с пясък. На тях се седи доста по-удобно, а и все пак има шансове да оцелееш. Бюрата са в стаите, но там прозорците са по цялата дължина и почти до земята и не само рискът, а преди всичко страхът в тях е малко по-голям. Така че никой сега не знае дали наистина малка Литва пък не може да се съпротивлява. През първите пет дни хората край сградата бяха десетки хиляди и по време на редките си излизания – беше въпрос на чест за всеки журналист при евентуална атака да е вътре – виждах и сутрин, и вечер, а и през нощта едни и същи хора. С големи национални знамена или с фотографиите на безследно изчезналите си деца. Те обикаляха неуморно, от време на време поспираха за чаша безплатен чай, после пак тръгваха… Абсолютно като на война.
Усещането идваше и от факта, че на практика понятието „пари“ през тези дни бе почти забравено. Когато първата вечер пристигнах във Вилнюс – вече беше въведен комендантски час – едни литовци насила ме прибраха у тях, за да не рискувам, прибирайки се до хотела. И до днес те не искат да чуят и дума за плащане. Кой откъдето можеше да намери нещо за ядене, го носеше до сградата на парламента, на самия вход все още стоят големи, като че ли бездънни кашони с цигари, ябълки, сандвичи, минерална вода. В ресторантите и закусвалните никой не обръща внимание колко пари оставяш и дали въобще оставяш… В същото време за всеобщо изумление телефоните работеха отлично и в по-голямата част от случаите се свързвах със София от Вилнюс много по-лесно, отколкото в нашата столица с „Младост“ от „Люлин“. Страданието и страхът, че биха могли да изгубят
МАЛКОТО СВОБОДА, КОЯТО ИМАХА
Сплоти неимоверно литовците и което е безспорна истина, издълба между тях и малката промосковска тукашна комунистическа партия изключително голяма пропаст. През нощта на 12 срещу 13 януари танковете обкръжиха радио-телевизионния център във Вилнюс и без много да се церемонят оставиха 14 трупа на земята. За Литва този черен кръст и дълбок траур, това проливане на кръв беше абсолютно безсмислено. За другите обаче, които бяха решили безапелационно да свалят законно избрания парламент, точно това беше изключително важно. Но важно беше, че литовците запазиха самообладание. Никога не съм виждал по-лъчезарен, миролюбив и сплотен народ. В една от безкрайно дългите нощи пред парламента попитах необикновено красиво младо момиче защо стои тук: „Разбира се, че съм беззащитна – усмихна се тя – но кажете ми, кой от нас може да се защитава от танковете. Ние обаче трябва да бъдем тук. Ние сме тук, за да бъдем свидетели, за да видим как ще атакуват и да разкажем на децата си, ако оцелеем…“
Наистина като че ли в Литва военните подцениха една чисто психологическа особеност - ТОЗИ НАРОД СИ БЕШЕ ИЗБРАЛ ПАРЛАМЕНТ и държеше наистина той да го управлява: добър или лош. През тези дни в крайна сметка никой на никого не даде обяснение какво правят военните във Вилнюс, кой ги е изпратил, защо заемат сградите, защо стрелят и убиват. Обвиненията обаче, които военните, и по-точно представителят на Министерството на народната отбрана ген. Наумов отправя към министър-председателя на страната на Гедеминас Вагнориюс, бяха три и напомняха зловещия повей на 50-те години: разрушаване на идеалите на социализма, обиждане на работническата класа и неспазване на съюзните порядки. Това са обвиненията. Ако на някого до сега не му е било ясно за какво става дума през тези дни в Литва, надявам се, вече му се е изяснило.
Това е. Само за един вилнюски ден бих дал месец от живота си. Никому не желая така да воюва за свободата си, но ако това се наложи – дано го прави така, както литовците. В малката стаичка на сградата, където си държим палтата и чантите заедно с няколко литовци с тежки карабини и където са телефоните, вчера закачих голям плакат. Купих го от книжарницата отсреща на ул.“ Гедимино“, и на него пише: „Литва, светът е с теб“. Задрасках „светът“ и написах „България“. Иска ми се да е така.