НЯКОЛКО ДУМИ ЗА НАЧАЛО
Максим Бехар и Литовската криза през януари 1991
Бях кореспондент на вестник „Дума” от България от 1988 до 1991 г. във Варшава. През този период публикувах хиляди статии за промените в региона, падането на комунизма, установяването на пазарна икономика и демокрацията. Всъщност във всички страни наоколо, тъй като пътувах през цялото време.
Като кореспондент във Варшава следях много отблизо събитията в Литва, тъй като полските медии отразяваха обстойно събитията. На 12 януари 1991 г. закусвах и пих кафе в офиса си в центъра на Варшава, слушайки първата и единствена тогава частна радиостанция Radio Z и внезапно радиоводещият съобщи, че правителството в Литва е решило да състави правителство в изгнание и Министърът на външните работи Алджирдас Саударгас е във Варшава с тази мисия. След няколко часа той щеше да гостува в радиото. Всъщност Радио Z се намираше само на няколко пресечки от офиса ми, веднага се обадих на програмния директор на радиото – Мариса Верниковска и й казах, че жив или мъртъв бих искал да взема интервю с министър Саударгас. Тя ме посъветва да дойда в радиостанцията и ми каза, че не може да ми обещае нищо, тъй като министърът е доста зает и от него зависи дали ще даде интервю или не...
Разбира се, след пет минути бях пред радиото, скоро министър Саударгас дойде, влезе в студиото и по пътя го спрях с молба за интервю, но той любезно се извини, че има друга среща и бърза. Тогава просто казах много високо: „Господине, сега заминавам за Вилнюс, дайте ми поне съвет какво да правя и с кого да се срещна!“ Той вече беше изчезнал, но един от екипа му дойде при мен, по-късно той се представи като член на литовския парламент Чиеслаз Окинчич, и ми каза: „Слушайте, отидете до Вилнюс и се обадите на този номер, потърсите Раса Мария, кажете й, че Ви изпращам и тя ще помогне...”
По пътя за Вилнюс през цялото време слушах полското радио, което покриваше доста добре цялата западна част на страната, и чух, че има наложен вечерен час и хората обикалят телевизионната кула на Вилнюс, за да я защитят. Влязох във Вилнюс около 20:00, беше тотално тъмно, знаех, че има вечерен час, затова скрих колата си в гора близо до града, покрих я с листа и храсти и вървях само с чанта с четка за зъби и сандвич. Въпреки че беше съвсем тъмно, изведнъж на пътя спря пътнически автобус и шофьорът ме попита къде отивам. Отговорих, че съм журналист и трябва да стигна до където и да е във Вилнюс, за да изпратя историите си във вестника и това е изключително важно. Шофьорът се съгласи да ме пусне в автобуса и вътре имаше само един пътник. Той беше сигурен, че съм поляк, тъй като говорех полски (и имах мустаци), а той говореше развален полски, така че се разбирахме добре. Изведнъж шофьорът спря автобуса и докато слушаше радиото каза: „Съветските танкове разбиха нашите пред телевизионната кула, има убити, отиваме натам!“.
Попитах Раймондас дали може да ми намери хотел, където да отседна, но той каза – Няма начин! – и така отидох в неговата малка „комуналка“ и се запознах със съпругата му Гинтара, по-късно близка съветничка на президента Ландсбергис, и тяхната дъщеря – страхотен художник, завършила Литовската художествена академия, но тогава не по-голяма от 5-годишна.
Тази нощ не спахме, повикаха Раймондас да отиде в парламента, за да го защитава, аз останах с Гинтара и Игъл цяла нощ слушайки шума от изстрелите. Много исках да отида в парламента, но хората в коридора не ме пуснаха и ме задържаха вътре. Вратите на апартаментите бяха отворени и всички отиваха при съседите да видят какво се случва.
Рано на следващата сутрин веднага се обадих на Раса-Мария, тя беше помощник на депутата, а тя със студен глас каза: „Ако искате да влезете в сградата на парламента, трябва да дойдете веднага, затваряме я след 30 минути“ . Отидох в парламента и така стоях там близо 10 дни, два-три пъти излязох да се къпя, но живеех в парламента и спях на диваните в коридора. Прекарах две-три нощи в стаята на секретаря на президента Ландсбергис, който беше с нас през цялото време в парламента.
Какво направих вътре – всичко е написано подробно в статиите ми, които публикувах в България. Всеки ден новините на единствения по онова време телевизионен канал започваха с моите истории, бях на живо по радиото и също изпращах истории на много вестници. Мога да приложа само една моя кореспонденция в телевизията, всички те са налични в много остарял формат и не могат да бъдат възстановени според директора на БНТ, но тази по стечение на обстоятелствата беше изтеглена много преди години от телевизионен водещ, който ми го изпрати.
След 12 дни и десетки написани и изпратени статии и телевизионни кореспонденции се върнах във Варшава.
Всичко, което направих тези дни, е в статиите, можете да ги прочетете внимателно, както и статиите, които литовската преса публикува за престоя ми във Вилнюс години по-късно.
Оттогава Литва е дълбоко в сърцето и душата ми. Завинаги.