Само четири пръста и един палец…

Примерът на Дуейн Чембърс дълго още ще съпътства спортистите, а и не само тях, които умеят да пада и после да стават бързо

Само четири пръста и един палец…

Примерът на Дуейн Чембърс дълго още ще съпътства спортистите, а и не само тях, които умеят да пада и последа стават бързо

Сградата на Камарата на лордовете в Лондон, или известният на всички Уестминистерски дворец, е една от най-впечатляващите в британската столица,  но за да влезеш в нея се изисква  поне 45-минутна проверка за сигурността, на документите, кой те е поканил и какво ли не още.Направо от летището отивам на нашата традиционна среща с много изтънчен гурме обяд на старшите съветници на Британската PR асоциация, най-голямата в света и вероятно единствената имаща подобни пожизнени позиции, на която съм от няколко години. Кани ни, пак традиционно, друг старши съветник, наш колега – Лорд Блек от Брентууд, е освен вкусната и много старателно подбрана храна, освен сладките професионални, а е често и лично разговори,  винаги имаме интересен гост, който ни говори за неща, които не знаем. Наричат го guest speaker, но обикновено той е нещо много повече от един гост зад катедрата, а личност имаща

нещо много впечатляващо в биографията си.

Докато чакам да мина през поредицата от проверки забелязвам до мен човек, когото виждам за първи път, но ме гледа с широка усмивка, снежнобели зъби и вдига палец за поздрав. „Ти със сигурност ме познаваш, но аз теб – не. Време е да се запознаем“, директно ми казва той и на моето кратко и ясно „Макс“ само кима с глава и дори не се представя.

Я виж ти, казвам си, този да не е бил премиер на Великобритания по някое време и да съм го изпуснал в новините, та е с такова самочувствие.

Поднасят ни вече десерта, когато моят нов познат-непознат застава зад катедрата и в рамките на десетина минути разказва колко е важно като паднеш, дори и лошо, да намериш сили да станеш, да се поизтупаш и да продължиш.

Всички го знаем от учебниците, че точно това трябва да стане, но на

много малко им се случва наистина.

Още в първите изречения съседите по маса ми казват името на guest speaker-a – Дуейн Чембърс – и докато той е на първия си параграф вече в мобилния ми телефон изкачат хиляди информации за него. От малките и супер качествени тон колони в залата, по време на речта му, всъщност не излизаха думи, а стонове, възклицания, сълзи, радостни и тъжни, кратки изречения, за които се криеха житейски драми продължили с години.

През 1997 година в бягането на 100 метра, роденият в Лондон, тогава 21 годишен атлет, става най-младият в света състезател спечелил медал, след което следват зашеметяващи спортни резултати, на които и най-опитните могат да завидят.

„Исках от пети в света да стана първи. Колкото се може по-бързо, на всяка цена и нищо не можеше да ме спре. Наистина нищо…“. Освен… проверката за допинг през 2003 година, която намира в изследванията му, за първи път сред атлетите, забранения THG. Тя го спира, и то за дълго.

Той е вече номер едно в света,

но решението на комисията е да му се вземат световната титла на 100 метра, постигната само година по-рано, както и двугодишна забрана за участие в спортни състезания и… доживотна забрана да се състезава на Олимпийски игри и на игрите на Общността на нациите. На практика смъртоносен удар за всеки един атлет.

„Светът се стовари на главата ми, целият ми живот се обезсмисли, амбициите се стопиха за секунди, мисли за самоубийство започнаха да ме преследват… И в най-лошите си сценарии не можех да си представя, че нещо подобно може да се случи за секунди, обсебен от неистовото ми желание за бъда „номер едно“ и нищо друго на всяка цена“ – ми казва след обяда вече на терасата на Казарата на лордовете с изглед към голямото Лондонско око и бързо течащата Темза почти под краката ни.

През главата му минава смяна на спорта, влизане в американския футбол, какви ли не други проекти, но смазващата сила на загубата го прави почти безпомощен. “Имах дни, в които бях сигурен, че

никога няма да изляза от тази каша,

която естествено забърках сам със самочувствието, че никой никога няма да ме хване. По-голяма глупост от това, едва ли има…”, добавя Дуейн загледан някъде в течението на реката, но вече с доста по-спокоен тона в сравнение с речта му преди половин час.

И след… „тъмната нощ“ идва и малко просветление  - Арбитражният съд отхвърля наложената му мярка за забрана да участва в Олимпийски игри и през 2012 година, 9 години по-късно, той отново е в тима на Великобритания и то на много знаковите за цялата нация игри. Следват серия от победи, участия, знакови купи, докато вече на 45 години, през 2023 да постигне световен рекорд в бягането на 60 метра на закрито.

Никой, освен Дуейн, не вярва че той може да се завърне триумфално като световен шампион, никой освен него… Издадената през 2009 негова книга „Надбягване със себе си“ става за дни бестселър, но дори и в нея той не предвещава бъдещето, което го очаква… А то е

връщането му на световната спортна сцена „на бял кон“.

„Имах месеци, вероятно година, силен стрес и след това си казах, че не само в спорта, но и в живота, трябва да станеш и да се изправиш на каквато и да е цена. Заминах за Ямайка и там започнах бясно да тренирам, през главата ми дори не мина да се обърна към стимулатори, единствените ми стимулатор, мотиватор, двигател и цел бяха надбягването… с мен самият. Казвах си – ти се докара до там, сега само ти можеш да се върнеш обратно. И го доказах, това осмисли животът ми, всеки постигнат успех ми даваше все повече и повече сили да продължа напред и нагоре, успехите ми, рекордите, купите и медалите се оказаха моят нов и вече много истински единствен  допинг“.  Дуейн се опитва да бъде спокоен, но трепващите му скули и резките движения докато си говорим показват повече от емоция.

„И да знаеш, Макс – щом аз го мога, всеки го може. За това са необходими само четири пръста и един палец. Здрава ръка, която да не те пуска да падаш и когато трябва да те вдигне нагоре. Твоята ръка само, никоя друга няма да го направи.“

И докато сме там, на терасата на Уестминистър, неволно поглеждам ръката му, здрава и стегната, като на победител. И като мислите  и амбициите му.

Вече други, чисти и побеждаващи. 

В следващия брой: Ричард, топ-дипломатът, който искаше от София да направи мир в цяла Югоизточна Европа