Максим Бехар във „Вечерта на Ку-Ку Бенд“: За музиката, комуникациите и големите мечти

Максим Бехар гостува във „Вечерта на Ку-Ку Бенд“, където разговаря с Камен Воденичаров за музиката, журналистиката, PR бизнеса, технологиите и популяризирането на България. В разговора той разказва и за своите музикални проекти, обучението си в NASA, професионалния си път и значението на големите мечти, свободата и любовта.

Водещ: Добър вечер, скъпи зрители. Много се радвам, че сме заедно. Вие сте с „Вечерта на Ку-Ку Бенд“.

Скъпи приятели, тази вечер ни гостува човек, чийто живот доказва, че границите съществуват само в нашите умове. Той е единственият източноевропеец, вписан в Световната PR Зала на славата в Лондон.

Бил е журналист, дипломат и съветник. Носител е на много отличия, сред които и за най-добър PR специалист в Европа. Написал е едни от най-продаваните книги за бизнеса, лидерството и дори за кулинарията.

Но преди всичко е мечтател, който не просто гледа към звездите, а буквално преминава през интензивен тренировъчен курс в NASA.

За мен, скъпи зрители, е истинско удоволствие да ви представя Максим Бехар.

Максим Бехар: Добър вечер.

Водещ: Радвам се да те видя.

Максим Бехар: И аз много се радвам.

Водещ: Заповядай. Знаеш, че тук, в нашето студио, винаги си не на гости, а вкъщи.

Максим Бехар: Вече съм вкъщи, факт.

Водещ: Точно така.

Много ми се иска да те питам за всичко, което казах в представянето. Но понеже това е „Вечерта на Ку-Ку Бенд“, нека започнем с един такъв въпрос.

Какво е музиката за теб?

Максим Бехар: Като всички хора от моето поколение, ние израснахме с музика, която слушахме на къси вълни като Radio Luxembourg, BBC, Voice of America и какво ли още не. И всичко това беше страшно атрактивно. Знаеш ли защо слушахме толкова много музика през онези години?
От една страна, да, беше интересно, макар че и тук си имахме „Щурците“, имахме „Сигнал“.

Аз самият свирех в една група, която се казваше „Сълзите“, и Данчо Караджов от „Сигнал“ много добре си спомня това. Те идваха всеки петък в клуба в Павлово да гледат „Сълзите“, а ние в събота ходехме да гледаме „Бъндараците“ в залата на Овча Купел.

Но това са истории. Като се замисля сега, толкова години по-късно, защо слушахме тази музика толкова упорито, с толкова енергия и участие, при положение че беше на къси вълни, тайно, и не всичко можеше да се чуе по българските радиостанции?

Тогава имах чувството, че когато слушаш хубава музика, слушаш The Beatles, Alice Cooper, Deep Purple, този свят, който ние не бяхме виждали, влиза в малката ми стая в квартал Бъкстон.

Целият този свят, който беше страхотен и за който се пееха толкова хубави неща, с толкова красиви ритми, сякаш изведнъж отивахме на Запад, без дори да го осъзнаваме.

Водещ: Тоест въображението ти, благодарение на музиката, ти помага по някакъв начин да се пренасяш на най-различни места.

Максим Бехар: Тогава не го разбирах.

Но сега, като се върна назад, осъзнавам, че всички знаем как тогава не можехме просто да отидем на Запад, да гледаме и да слушаме концерти, както го правим всяка година сега.

Тогава обаче чрез музиката някак си попадахме в този свят. И беше страхотно.
Така че аз съм израснал с тази музика и за мен тя просто е част от живота.

Много често правя песни. Те имат доста гледания, особено в YouTube. Надявам се по-късно в това прекрасно предаване да пуснем една от тях.

„Viva Bulgaria“ има над половин милион гледания в YouTube. Когато някой ми каже: „Ти правиш музика“, аз казвам: „Чакай малко. Аз не правя музика. Аз правя маркетинг.“

Правя маркетинг. Изпращам послания чрез музика. Вие сте музиканти, разбира се. Вие сте върхът. Аз просто се опитвам чрез музиката да изпращам послания.

Водещ: Добре, хващам се за думите ти. В последните години маркетингът не помага ли страшно много, ако е направен добре, на създателите на това, което днес наричаме творческо съдържание?

Максим Бехар: Да. Аз лично смятам, че между 10 и 20 процента трябва да имаш музикален усет, трябва да имаш глас, разбира се. Но всичко останало е маркетинг.
Как ще го продадеш? Как ще го опаковаш? Какво ще кажеш?
В момента световният пазар е залят от музика. Тонове. Милион тонове.
Влизаш в AI и то ти казва: „Дай ми три секунди от гласа си и ще ти направя страхотна музика, която ще бъде номер едно в класациите.“

Затова според мен маркетинговите послания, които влагаш в тези песни, са много по-важни.

Защо например стотици хиляди хора се събираха по стадионите на концертите на нашите приятели от „Ку-Ку Бенд“?

Защото тези песни имаха послания.

Водещ: Послания от едни наистина златни времена, с много смисъл, понякога с ирония и сатира, особено в ранните години.

След това, разбира се, те се развиха изключително много и показаха огромно майсторство и в композирането, и в създаването на текстове.

Максим Бехар: Аз не познавам човек, на когото да кажеш: „Хайде да ти пусна една песен“, а той да ти отговори: „Не ме интересува музиката. Гледай си работата. Няма да ти пускам песни.“

Не познавам такъв човек.

Водещ: А в най-ранното детство кой оформя музикалния вкус?
Нека се върнем към онези години. Какво дете беше малкият Макси?

Максим Бехар: Не бях много послушно дете.

Скитах по улиците и играех в градинката в квартала, както всички ние, разбира се.

И някак си информацията се предаваше от човек на човек: „Чу ли? Beatles имат нова песен. Stones са направили нещо ново.“

Тази музика се предаваше между нас и много ни харесваше, защото беше непозната и звучеше прекрасно.

Но не бях особено послушен.

Четях страшно много. И до ден днешен продължавам да чета много.
Бях много малък, някъде на 12-13 години, една вечер баща ми ме извика в малката кухня в квартал Бъкстон, той седеше на една табуретка, а аз бех прав и така бяхме очи в очи.

И ми каза: „Максим, не може повече само да се мотаеш. Отивай да работиш.“

Бях на тринадесет и половина, попитах го: „Къде да работя?“, той каза: „Имам приятел в завод „Сердика“. Може да те вземат като дърводелец.“

И така се озовах в завод „Сердика“ като дърводелец. Това беше първата ми работа, на тринадесет и половина години. Оттогава до ден днешен работя без прекъсване. Дори когато учех в Прага, като учех едновременно в два университета, Икономическия университет и Карловия университет, много престижни университети и работех през целия ден в редакция. Пишех. А в събота и неделя ходех да мета улиците.

Водещ: Защо?

Максим Бехар: За да изкарам някой лев. И беше огромно удоволствие. Смятам, че когато човек работи, това някак го държи в тонус, прави го по-добър и му позволява да вижда резултата от нещата, които върши.

Няма значение дали метеш улици или дали караш кола.

Моят приятел Мишо Шамара кара Uber в Чикаго.

Водещ: Да, гледаме публикациите му и в YouTube, и във Facebook. Доста емоционални са.

Максим Бехар: Понякога използва доста брутален език, който дразни много хора, но и музиката му е такава.

Но така или иначе кара Uber. И разбира много други неща. Няма никакъв проблем какво работиш. Важното е да го правиш с удоволствие, да ти носи удовлетворение и някак времето да минава бързо.

Водещ: А различните работи и различната среда помагат ли на музикалния вкус?

Питам, защото предполагам едно е било в дърводелския цех, който спомена, друго е било в Прага.

Средата влияе ли върху вкуса?

Максим Бехар: Според мен, не. По-скоро зависи от това какъв е самият човек. Може би е възпитанието вкъщи, може би е какво слушат майка ти и баща ти. Макар че у дома моите родители не слушаха особено музика.

Зависи какъв си, в каква компания попаднеш. Едва ли работата, освен ако не си музикант, може да оформи музикалния ти вкус. Музиката, която слушаш, си ти.

Водещ: Тя е твое огледало.

Максим Бехар: Ако слушаш hard rock, вероятно си hard rocker и в живота.
Взимаш твърди решения. Безкомпромисен си.

Водещ: В крайна сметка музиката, която слушаш, те изгражда и оформя характера и света ти.
Максим Бехар: Музиката, която слушаш, е твоето огледало. Това е твоят характер.

Водещ: Разкажи ни малко за времето, когато вече решаваш да станеш журналист.

Максим Бехар: Мисля, че още от онзи дърводелски цех съм искал да правя нещо, чрез което да мога да съобщавам, да анализирам, да разказвам истории, мнения или гледни точки и хората да ги слушат.

Когато попаднах в една редакция в Прага, в списание с тираж около един милион, съвсем случайно седнах да пия кафе в едно кафене.

Човекът до мен попита: „Свободно ли е?“

Тогава беше нормално хората да сядат на свободно място на чужда маса.

Той седна и видя, че не говоря добре езика.

Попита ме: „Откъде си?“

Току-що бях пристигнал в Прага.

Казах: „От България.“

Това беше през 1981 година, когато България празнуваше 1300 години от създаването си през 681 година.

Имаше огромни чествания.

Той ми каза: „Аз ръководя много голямо списание и искам някой да ми напише материал за България и за това, че празнувате 1300 години.“

И така попаднах в това списание.

Започнах да уча, започнах да пиша и това ми доставяше огромно удоволствие. След това се върнах в България и започнах да работя във вестници. Един ден един човек ми се обади на стационарния телефон, тогава нямаше мобилни телефони.

Каза: „Добър вечер. Казвам се Красимир Стойчев. Максим Бехар ли е?“

Казах: „Да, Максим Бехар.“

И той каза: „Планирам да финансирам създаването на нов вестник. Бихте ли се съгласили да бъдете част от екипа ми?“

Говорим за вестник „Стандарт“ и така започнах в него. Това всъщност беше последната ми журналистическа работа, след която реших, че искам да опитам нещо ново.
Дори не използвам израза „нещо мое“, защото работата на един мениджър, а сега имам голяма компания, компании с много хора, отново не бих казал, че това е „мое“.

Това са моите колеги.

Аз имам задължения, те имат задължения.

Така попаднах в журналистиката и беше изключително интересно. Страхотни години.

Максим Бехар: Сигурен съм, че част от зрителите помнят вестник „Стандарт“. За времето си беше много добра медия. Стараехме се да поддържаме добър, интелигентен език, опитвахме се да не бъдем агресивни, а спокойно да обясняваме нещата. Това вече е история, но е част от мен.

Водещ: А другите университети, другите дипломи, Сеатъл, Лондон?

Максим Бехар: Те също са част от живота ми. Преди две години, когато правех докторантурата си в Софийския университет, много хора ми казваха: „Макс, за какво ти е тази докторантура?“

А аз им отговарях: „Знаете ли, тя страшно много ми помогна, защото прочетох около 150 книги, за да напиша дисертацията си. Иначе нямаше да прочета тези книги.“

Това беше силен мотив човек да навлезе много по-дълбоко и детайлно в нещо, което го интересува.

Никога не трябва да спираш да учиш.

Никога.

Много от моите колеги знаят, че ставам в 7:01 всяка сутрин.

Водещ: Защо 01?

Максим Бехар: Причината е проста. Защото искам да бъда номер едно.

Водещ: Страхотно, ти винаги си бил номер 1 във всичко, с което си се захващал.

Максим Бехар: Понякога, разбира се, пак заспивам за малко. Но когато стана, правя си кафе и започвам да чета Чета интересните неща, които са се случили вчера в моя бизнес, защото моят бизнес е супердинамичен.

При музиката е малко по-различно. Можеш да направиш една композиция, песен или произведение и то да остане актуално и след 20 години. Докато моят бизнес, медиите, се променя непрекъснато.

Водещ: Нека те попитам за public relations, както сме свикнали да го наричаме в България.

Максим Бехар: Да. „Връзки с обществеността“ е един доста смешен превод, дори лексикално. Няма значение. На български най-близкото според мен би било „публични комуникации“. Ние се занимаваме с комуникации и когато го правим публично за нашите клиенти или партньори, вероятно това е най-близкият превод.

Но няма значение. Терминът вече е придобил гражданственост.

Дори в немския например използват public relations като английски израз.

Както и „маркетинг“. На български казваме „маркетинг“.

Това е много интересен бизнес. Прекрасен бизнес. Когато започнах, той имаше толкова много нива, толкова много възможности да правиш неща за клиентите си в най-различни направления.

Водещ: А какво е важно в тази комуникация?

Максим Бехар: Винаги съм казвал, че за нашия бизнес, а може би не само за нашия, е важно правилото на трите S, което измислих преди около 20 години.

И колкото повече време минава, толкова повече се убеждавам, че то работи. Трите S са: Speed, Simplicity, Self-confidence.

Бързина, простота и самоувереност.

Speed, скоростта, изключително важно е колко бързо отговаряш на имейлите, колко бързо вземаш решения, колко бързо комуникираш с колегите и партньорите си.

Никой няма да те чака един ден, докато си провериш имейла и отговориш.

Междувременно са дошли още хиляда. Simplicity, простотата. Трябва да имаш приоритети. Какво правиш сутрин, когато се събудиш? Взимаш телефона и гледаш.
Всички сме така, и тук в „Ку-Ку Бенд“, и всички останали. Взимаш телефона и проверяваш: кой ми е писал? Имам ли WhatsApp? Имам ли Viber? Някой изпратил ли ми е съобщение?

Всичко това е информация. Милиони парчета информация. Влизаш във Facebook, Instagram, YouTube, Twitter или където и да е и четеш, четеш, четеш. Затова трябва да имаш приоритети. Това всъщност е simplicity.

Да кажеш: „Три неща са важни за мен. Останалото може да го свърша, може и да не го свърша. Мога да го прочета и по-късно.“
Но трябва да знаеш кои са трите важни неща, които трябва да направиш днес, утре или тази седмица.

След това идва self-confidence, самоувереността.

Не познавам човек, който е щастлив, успешен или удовлетворен, ако няма самоувереност.

Изключително важно е да имаш увереността, че можеш, че ще го направиш, че трябва да го направиш, че можеш да преодолееш нещо интересно.

Тези три S са изключително важни за всеки човек, за да може да работи добре.

Водещ: Това ли е и част от причината ти да бъдеш единственият източноевропеец в Световната PR Зала на славата в Лондон?

Максим Бехар: Бях президент на световната PR организация.
Дори когато ме избраха, на едно голямо събиране в Милано, не можех да повярвам.
Казвах си: „Кой съм аз? Някакъв човек от България, а съм президент на световната PR организация.“

Излязох от залата като зашеметен.

След няколко много успешни години ми предложиха да бъда приет в Световната PR Зала на славата.

Това е признание.

Признание за мен, но и признание за България, разбира се.

За мен е изключително важно България да се чува по света.

Това е най-голямата ми болка.

Това е моя кауза.

Още преди 25 години с моя партньор, бившия губернатор на Невада Боб Милър, започнахме да работим за това.

Боб Милър беше гост и в „Шоуто на Слави“. Помня, че беше много успешен гост преди години.

Започнахме поредица от конференции, които се казваха „Bulgaria, Dream Area“.

Измислих това име, защото има рима, лесно се помни, има мечта в него.

Имаше и много критици, които казваха: „Каква Dream Area? Вижте каква каша е тук.“

Този негативизъм винаги се събужда в някакъв момент.

Но ние направихме седем или осем събития „Bulgaria, Dream Area“ на изключително високо ниво. Това беше в началото на 2000-те години. Тогава си мислех, че до 2007-2008 година България наистина има шанс да започне да присъства много по-силно и в новините, и в съзнанието на хората.

Днес я има, разбира се, но не е там, където трябва да бъде. България продължава да бъде някаква голяма тайна. Никой не знае достатъчно за това, че имаме най-ниските данъци в Европа. Никой не знае достатъчно, че България е пълна с млади, интелигентни, страхотни европейски хора. Преди няколко месеца разказах и във ваше предаване една история, когато със съпругата ми се върнахме от тренинга в NASA.

В първия ден, когато се представяхме, един от ръководителите, инженер, ни попита откъде сме.

Жена ми каза: „От България.“

Очаквахме да започнем да обясняваме къде е България, дали е била част от Съветския съюз и така нататък.

Инженерът каза: „България? Вие имате страхотни математици. Имате невероятни инженери. Познаваме ви. Вие сте много напред.“

Това ми достави огромно удоволствие. Но продължавам да смятам, че България трябва да бъде много по-активно промотирана навън и това е част от нашия бизнес.

Когато млад български ученик спечели световна олимпиада, когато спортист стане най-добрият в света, когато имаме талантливи тенисисти, волейболисти, когато виждаме Христо Стоичков по терена, стъпка по стъпка, капка по капка, и България става по-разпознаваема.

Водещ: Запазвам си правото след малко да те питам как може това да се случи днес с всички тези мрежи и тази динамика.

Но нека се върнем към музиката и към първата песен, която си избрал за тази музикална вечер.

Това е „I’m Your Man“ на Leonard Cohen.

Защо избра точно нея за днешното предаване?

Максим Бехар: Тази вечер ще разкажа две истории, които никога досега не съм разказвал никъде.

Едната е свързана с „I’m Your Man“. Преди много години съвсем случайно се запознах с едно момиче на парти. Съвсем случайно. Запознанството ни отне буквално 15 секунди. След това се разделихме. По-късно я поканих на обяд. Обядвахме и когато станахме, вече всичко беше ясно. Оставих ѝ една флашка. Една памет, една флашка. Казах: „Това е за теб.“ На нея имаше една песен.

Тази песен беше „I’m Your Man“ на Leonard Cohen, човек, когото много обичам. Бил съм и на негови концерти.

Оставих тази флашка на онова момиче. А това момиче днес е моята съпруга.

Водещ: Скъпи зрители, понякога най-красивите обяснения в любов са облечени в най-красивата музика.

Сега ще се насладим точно на това.

За мен е удоволствие да ви представя песента на Leonard Cohen „I’m Your Man“, изпълнена от прекрасните ми колеги от „Ку-Ку Бенд“.

Водещ: Скъпи зрители, вие сте с „Вечерта на Ку-Ку Бенд“, а днешният ни гост е Максим Бехар.

Написал си и много книги, които са станали бестселъри. Ще те попитам и за първата ти книга, но преди това, понеже след малко ще видим клип с теб и Мишо Шамара, а вече го споменахме в началото, как започнахте да работите заедно?

Максим Бехар: Абсолютно случайно. Вече казахме, че Мишо е много емоционален в коментарите си. Някой го беше нападнал във Facebook. Беше около два часа през нощта. Аз си стоях, правех нещо на чаша вино.

Защитих го и написах нещо от рода на: „Оставете човека. Всеки има право на мнение. Това все пак е свободна медия. Защо го нападате толкова?“

Той ми изпрати лично съобщение и каза: „Брат ми, страшно много ти благодаря. Ти единствен ме защити. Длъжник съм ти.“

Аз му казах: „Мишо, какъв длъжник? Някой ден ще направим песен заедно.“

А дотогава никога не бях правил песни. След това започна периодично да ми пише: „Запазил съм студио. Кога си тук? Ти напиши текста, действай, Lil Sha ще направи музиката.“

Накрая в един момент ми написа: „Пристигам във вторник сутринта. В девет часа сме в студиото в „Овча купел“. Чакам те с текста.“

И аз си казах: „Леле, какво направихме сега?“

Бях написал текст на български, който се казваше „PR е Божи Дар“.

Влязохме в студиото. Lil Sha тогава беше на 16-17 години. Давам му текста, а той казва: „Макс, кой ще слуша този текст на български? Хайде да направим нещо на английски, за да могат и хората в Америка да го слушат.“

Казах: „Добре, но чакай сега.“

Той ме попита: „Кажи ми какво се римува с PR.“

В един момент, от нищото, казах: „Behar.“

И така се роди името „PR We Are“.

Песента започва с „My name is Max Behar...“

Той добави текст, аз добавих текст и направихме песента.

След това тя беше изпратена до много американски радиостанции.

Пуснахме я първо по BG Radio.

Изведнъж от Hot 21, едно от големите R&B и hip-hop радиа в Америка, казаха, че песента им харесва.

Защо? Защото никой дотогава не беше правил песен за PR. Поне така показват ChatGPT и всички проучвания, които съм правил.

А милиони хора по света се занимават с PR. Hot 21 я хареса и тя тръгна там. Изведнъж някакъв Максим Бехар от нищото. Мишо и Lil Sha поне живеят в Чикаго И така започна всичко. Това беше първата ни продукция. След това направихме още пет, шест, седем песни.

Последната ни песен е за Сейшелите и се казва „We Are Seychelles“. В нея пея с една сейшелка, която живее в Париж, Rita Romain. Тя записа своята част в Париж. Аз записах част в Сейшелите, част в България.

Мастерираха я в Чикаго.

Като по филмите, единият записва от единия край на света, другият от другия. Преди да тръгна насам, видях, че вече има около 750 000 гледания в YouTube.

А аз пак съм си аз.

Но това е маркетинг.

Водещ: Предполагам, че много от хората, които работят в компаниите ти, също подкрепят и помагат за тези проекти.

Имам предвид по-младото поколение, феновете например на R&B музиката.

Максим Бехар: По-младото поколение вече не слуша чак толкова R&B.
То е по-скоро остатък от 90-те, българският рап, Ванко 1, Мишо Шамара и цялата тази история. Ти си част от нея и си свидетел. Моите колеги ми помагат най-вече с това, че са първите, които слушат всичко, което сме направили.

Водещ: Те са първите слушатели и зрители?

Максим Бехар: Да.

Пускат песните и казват: „Това никой няма да го слуша.“

А аз казвам: „Добре, правим го.“

Но пак казвам, за мен това не е толкова музика.

Когато написах „Viva Bulgaria“, много исках, ако някой напише „Bulgaria“ в Spotify или някъде другаде, сред резултатите да излиза тази песен.

И сега това се случва, защото има много слушания.

Когато направих „Viva Bulgaria“, никой не вярваше, че тази песен може по някакъв начин да „продава“ България.

Всички ми казваха: „Какво ще пееш сега за България?“

Но в крайна сметка се получи добра продукция и видеото стана много хубаво.

След това моята добра приятелка Поли Генова ми се обади и каза: „Много ми харесва последната ти песен.“

Аз казах: „Чакай, Поли, аз не правя музика. Аз правя маркетинг. За мен това са послания.“

Водещ: Но виж колко ценни уроци даваш, особено на зрителите ни, които се занимават с музика. Те могат да чуят от теб пример как нещо, което е създадено като музика, намира своя път.

Максим Бехар: Никой не може да ме убеди, че маркетингът не е важен за Madonna, Pink или който и да е друг световноизвестен изпълнител.

Те са велики. Имат изключителни качества. Ходя на концертите им с венета винаги когато можем. Но маркетингът е огромна част от това.

Водещ: Преди малко каза, че си защитил Мишо Шамара. Предполагам за какво е бил атакуван, защото той е един от сънародниците ни в Съединените щати, който доста ясно симпатизира на настоящия президент Доналд Тръмп.
Моите наблюдения от турнетата ни там са, че голяма част от българската общност също симпатизира на Доналд Тръмп.

Така беше и преди.

Въпросът ми е: трябва ли артистите да показват своите политически пристрастия и чувства, дори с риск да загубят част от публиката, или е по-добре да бъдат по-умерени?

Какво би ги посъветвал?

Максим Бехар: Не бих използвал глагола „трябва“.

Бих казал, че всеки има право на мнение.

Например Робърт де Ниро е човек, който категорично от сутрин до вечер говори за Тръмп.

Според мен това е въпрос на личен избор.

Ако имаш мнение и искаш да го изразиш, направи го.

Ти си артист. Свободен човек в свободен свят.

Но ако това не те вълнува чак толкова и си кажеш: „Чакай малко. Дори да изразя мнението си, нищо няма да се промени. По-добре да направя хубава, позитивна песен, която може да провокира добри чувства и всички тези хора, като я чуят, да станат малко по-добри.“

Има различни начини да изразяваш позицията си.

Но ако някой е против или за Тръмп, или за когото и да е, нека го каже. Живеем в свободен свят. Това е изключително, изключително голямо предимство, което през 2026 година понякога не осъзнаваме.

Половината от живота ми мина в свят, който не беше чак толкова свободен., затова може би го оценявам. Дай Боже такива времена никога повече да не се връщат, но, ако някога се върнат, тогава ще разберем какво означава свободата, да можеш да изразяваш мнението си и че тя не е даденост, а за нея се борим всеки ден.

Ако не искаш да изразяваш мнението си публично, недей. Но веднъж на четири години отиди и го изрази там, където хората гласуват., а именно чрез правото си на глас.

Водещ: Ето колко е важно, скъпи зрители, да имаш добър специалист, добър PR човек, който на зададен въпрос да ти даде добър съвет.

Максим Бехар: Това дори не е толкова въпрос на моя PR бизнес. Това е въпрос как човек се чувства и как иска да участва в обществото, в което всички живеем.

Пътуваме с метрото, трамвая, автобуса, чакаме на опашки., гледаме концерти., седим по ресторанти.

Ако искаш да изразиш мнение, изрази го, никой няма да те спре, просто не го прави агресивно, не обиждай хората, не им пречи, изрази мнението си.

А ако не искаш, прави хубава музика, както прави „Ку-Ку Бенд“.

Водещ: Нека сега отидем към песента, за която говорихме.
Това е „PR We Are“.

Скъпи зрители, нека заедно видим видеото към песента на нашия гост Максим Бехар с Мишо Шамара и Lil Sha.

Водещ: Наистина е много забавно.

Максим Бехар: Сега дори малко ми е смешно като го гледам, защото го заснехме за един ден.

Записахме всичко и аз се обадих на колегите си и казах: „Правим нещо тук с Мишо Шамара. Може ли да дойдете с две камери?“

Те дойдоха от офиса и заснехме видеото. Когато бяхме готови, първо го изпратих на няколко приятели. Един от тях, Мартин Захариев, ми каза: „Макс, оправи края.“

И сложихме този край, който свършва рязко.

Исках обаче да има bridge, да има женски глас, който да премине между едната част и другата.

Една вечер отидох на парти в малък бар на Васко Кръпката зад баня „Мадара“, бар „Кръпката“.

Там едно момиче пееше на английски. Аз имах нещо написано на тениската си.
Тя дойде при мен и ме попита какво означава. Аз ѝ обясних, макар че вече не помня точно какво беше. Тя каза, че много ѝ харесва. Заговорихме се. По едно време тя си тръгна. На следващата сутрин ѝ изпратих съобщение във Facebook: „Много ми беше приятно да се запознаем.“ Тя ми отговори: „И на мен.“

Аз ѝ написах: „Между другото, пееш много добре, макар да изглеждаше толкова естествено.“

Тя каза: „Аз съм професионална певица.“

Казах: „Знаеш ли какво? Имам една песен. Искаш ли да участваш в нея?“

По това време тя беше на летището в Мюнхен и си пишехме.

Връщаше се в Америка. Изпратих ѝ песента. Тя каза: „Добре. Участвам. Изпрати ми всичко.“

Това беше Sarah Harralson, след това тя участва и във втората ни песен „Runaway“. След „Runaway“ получи и номинации за Grammy. Когато я поканих да участва в следващата ни песен „Viva Bulgaria“, тя ми каза: „Макс, няма как. Вече имам издатели, имам компания, която ме представлява, и ми е забранено да участвам в каквито и да е други проекти.“

Водещ: Това вече е друго ниво.

Водещ: Понеже сме в музикална вечер, повече те питам за музика, но нашите зрители те познават добре и нека не пропускаме останалото. Работиш с огромна страст и любов в много различни области. Къде се чувстваш най-много у дома? В икономиката? В политиката? В спорта? С какви компании си работил? Кого си съветвал?

Максим Бехар: Най-добре се чувствам в комуникациите. Когато разговарям с хора като теб. Когато съм в компанията на прекрасния „Ку-Ку Бенд“. Когато съм на улицата. Когато комуникирам с клиенти.

Водещ: Добре, но, когато, говорим за бизнес за милиони.

Максим Бехар: От сутрин до вечер управлявам бизнес. Но най-добре се чувствам, когато правя нещо различно. Когато имам иновация. Когато измисля нещо интересно. Когато си кажа: „Това никога не съм го правил.“ Или когато видя, че компанията ми, вече повече от 30 години, 32 години е стигнала до едно ниво и искам да я кача с още един етаж или половин етаж.

Питам се: „Какво да измисля?“

Започвам да чета, да гледам видеа, да се консултирам с приятели.

И когато постигна нещо ново, тогава си казвам: „Уау. Получи се. Продължавай.“

Водещ: А технологичните иновации помагат ли ти в тази посока?

Цялата динамика, в която сме потопени, особено през последната година и половина-две?

Говоря най-вече за изкуствения интелект и възможността чрез него да използваме огромно количество информация.

Максим Бехар: Преди изкуствения интелект дойдоха социалните медии. Социалните медии за първи път в историята сложиха на масата интерактивна медия. Тоест ти говориш, те ти отговарят. Публикуваш, коментират те, харесват те и така нататък.

И още нещо.

Социалните медии за първи път направиха медия, която може да бъде измерена. Преди това например във вестника имаш някаква новина.

Знаеш приблизително колко читатели има вестникът, но кой ще ти докаже кой е прочел твоя материал на девета страница долу вдясно?

Сега всичко се измерва.

С абсолютна точност.

И това е изключително важно.

След това, разбира се, дойде изкуственият интелект, който ще промени изцяло нашия бизнес.

Наскоро изпратих имейл до всички мои колеги по вътрешната ни поща.

Казах им: „Колеги, спокойно. Изкуственият интелект няма да ви замени.“

Но хората, които знаят как да работят с изкуствен интелект, могат да ви заменят.

Трябва да сме спокойни, но всеки един от нас трябва да се развива, да се променя, да учи най-новите технологии и най-новите неща.

Технологията е изключително важна. Вече наистина не можем без нея. На мен например не ми пука особено каква кола карам. Но ми пука какъв телефон имам. Защото чрез него отговарям на имейли, работя с различни софтуери, публикувам в TikTok, Instagram. Карам една малка електрическа кола за двама души.

Преди месец-два стоях на едно кръстовище.

До мен спря голям SUV. Вътре имаше хубава жена и един млад татуиран мъж. Той ми направи знак да сваля прозореца. Свалих го. Каза: „Вчера те гледахме с жена ми по телевизията.“ Казах: „Благодаря.“

И той: „Защо караш такава кола? Нямаш ли пари за по-голяма, по-хубава?“

Аз казах: „Виж какво, толкова плащат по телевизията.“

Разбира се, това е шега, макар че историята е истинска.

Но колата не е важна.

Телефонът и технологиите са важни.

Водещ: Ако водехме този разговор в началото или средата на 90-те, зрителите щяха да те гледат много странно.

„Какъв телефон? Важна е голямата кола.“

Максим Бехар: И аз тогава бях така. Но днес това е част от бизнеса ми. Ако имам бърз телефон с различни функции, мога да върша работата си навсякъде, в красива обстановка, докато пия кафе, от вкъщи, без да седя зад компютър.

Технологиите промениха всички ни, не само моя бизнес. Ние вече не сме само Homo sapiens. Станали сме нещо като Homo socionicus.

Промяната обаче стана постепенно и затова не можем да осъзнаем докрай колко много сме се променили. Да не говорим за хората, които наричаме Gen Z. Понякога изобщо не се разбираме. Ние говорим едно, те казват друго и няма нищо лошо в това.

Но ако положим усилия да научим най-добрите и полезни неща, да овладеем технологиите и дори езика на новото поколение, да влезем в техните обувки, това може много да ни промени.

В офиса имаме много монитори, компютри и много млади хора, често минавам покрай някой колега и питам: „Какво виждаш на монитора?“

Тя казва: „Пиша press release и виждам текста.“

Казвам: „Не гледай текста. Опитай се да видиш читателя вътре.“

Трябва да видиш читателя в този монитор, текстът сам по себе си няма да ти донесе нищо, това е най-високото ниво на професионализъм, да можеш да влезеш в обувките на човека, с когото говориш.

Да знаеш дали ще те разбере, дали зрителите ще ни разберат, дали ще имат представа за какво говорим, на мен винаги ми доставя огромно удоволствие да влизам в обувките на другия и да се опитвам да разбера хората, с които комуникирам.

Водещ: Отиваме към „Viva Bulgaria“. Вече спомена каква е идеята зад нея. Как я реализирахте? Пак ли за един ден?

Максим Бехар: Абсолютно за един ден, ние повече от един ден не сме записвали. Всичко записваме в едно и също студио в „Овча купел“. Много хубаво студио. Когато записвахме „PR We Are“, същия ден собственикът на студиото се женеше.

Каза: „Момчета, може ли да отида да се подпиша в гражданското? Вие си останете тук, аз след малко ще се върна.“

След два-три часа се върна, като във филм на Кустурица.

С няколко бутилки ракия, с булката и още сто човека и влиза в студиото. А ние снимаме видео.

Казваме му: „Моля ти се, снимаме видео, изчакай малко.“

А той: „Ама аз се ожених!“

Беше фантастична история. В същото студио записахме и „Viva Bulgaria“. С тази песен много исках да покажа България такава, каквато бихме искали да я видим след 50 години.

Да сме живи и здрави.

Водещ: Защо не? Скъпи зрители, нека видим видеото към песента на Максим Бехар, Мишо Шамара и Lil Sha, „Viva Bulgaria“.

Водещ: Скъпи зрители, вие сте с „Вечерта на Ку-Ку Бенд“. Днешният ни гост е Максим Бехар.

Какво е посланието, което искаш да оставиш на хората, които се страхуват да мечтаят мащабно?

Максим Бехар: Мисля, че е повече от ясно.

Казвал съм го милион пъти и дори съм го написал на няколко места в компанията ми: Ако мечтите ти не те плашат, значи не са достатъчно големи.

Тогава те не са мечти. Те са просто пожелания. Какво значи да мечтаеш да си построиш къща? Да, прекрасно е. Много е важно да имаш хубава къща. Но това не е мечта. Това е желание. Мечтата трябва да те плаши. Миналия декември си мислех: „Какво да си подаря за рождения ден?“

Започнах да разглеждам разни неща и си казах: „Отиди и се подготви да бъдеш космонавт.“

Децата ми казаха: „Ти луд ли си?“

Дъщеря ми Ралица ми каза: „Какъв астронавт?“

Аз казах: „Чакай малко. Намерих една база на NASA. Трябва да кандидатствам.“

Седнах веднага на компютъра и кандидатствах.

Гледаха ме и казваха: „Не може да бъде. Как ще се подготвиш за това?“
След това съпругата ми Венета започна почти всяка вечер да ми казва: „И аз искам. И аз искам.“

Аз казвах: „Не, моля ти се, това не е за жени.“

Тя: „Не, искам и аз.“

И така отидохме заедно.

Преди три, четири, пет години извървяхме и Камино. Тя настояваше да тръгнем.

Един ден ми каза: „Виж каква хубава програма съм направила. Няма да ходим повече от 15-20 километра на ден.“

Аз си пресметнах: „Като сме в Лондон, и без това извървяваме по 15 километра.“

Но не пресметнах, че ще го правим много дни подред.

Казах: „Добре, хайде.“

Извървяхме Камино.

Върнахме се и написахме книга.

Сега пишем книга и за Космоса и за подготовката ни.

Трябва да имаш мечти, които наистина те плашат.

Не да те стряскат, а да си кажеш: „Мога ли аз да направя това? Това е шокиращо. Мога ли?“

И после: „Нека опитам.“

Много от тези неща се получават и наистина, ако мечтите ти не те плашат, те не са достатъчно големи.

Водещ: Тази вечер ще завършим нашата среща с великата песен на The Beatles, „All You Need Is Love“.

Защо избра точно нея?

Максим Бехар: Това е втората история, която никога досега не съм разказвал.
Преди много години имах доста срещи с принц Чарлз.

Той ми направи много добро впечатление и когато стана крал, аз го поздравих.
След толкова години той ми изпрати лично писмо, за да ми благодари.

Един ден разговарях с хора от екипа му в St. James’s Palace, където по онова време беше офисът му.

Говорехме си и аз малко на шега казах, че техния химн тогава беше ‘God Save the Queen’, а сега вече ‘God Save the King’. Но може би някой ден трябва да смените този химн.“

Всички замръзнаха. Такива дами с големи шапки и чанти и казаха: „Какво имате предвид, г-н Бехар? Защо казвате това?“

Аз казах: „Има една прекрасна песен, която според мен би могла да бъде химн на Великобритания,‘All You Need Is Love’.“

Всички ние, когато я слушаме, знаем, че каквото и да искаме в живота, накрая става дума за любов, няма нищо по-високо, няма нищо по-ценно.

Те ме погледнаха и казаха: „Не знаем дали това ще се случи в нашия живот.“

Но аз съм убеден, че един ден Великобритания може да има нов химн. Ще има крал, кралица или който и да е и този химн ще бъде „All You Need Is Love“.

Водещ: Благодаря ти много, че беше наш гост. От мое име и от името на колегите ми ти пожелаваме да си здрав и винаги да бъдеш толкова вдъхновен. Огромен респект и уважение към теб и към всичко, което си създал през годините. Поздрави на близките ти у дома.

Максим Бехар: Благодаря много.Благодаря и на момичетата и момчетата от „Ку-Ку Бенд“ и искам да кажа нещо на вашите зрители.

Само щастливият човек е успешен човек, а за да си щастлив, трябва да имаш любов, нищо повече.

Успешни хора не са тези, които имат богатство, пари, коли, къщи или каквото и да е, успешните хора са щастливите хора и това, което искам да ви кажа, скъпи зрители 7/8 TV., е: All you need is love.

Водещ: Благодаря ви, че бяхме заедно. Това беше всичко от нас за тази вечер. Останете с програмата на 7/8 TV.

Разделяме се с великата песен на The Beatles, „All You Need Is Love“.

Цялото интервю можете да гледате тук: https://www.maximbehar.com/en/video/448/maxim-behar-on-the-ku-ku-band-night?-on-music-communications-and-big-dreams